— Съсипан. Ще ме съсипете. Ще загубя всичко.
— Така ли? Това би било толкова жалко. Но тези сметкаджии от Министерството на финансите много искат да прокарат тази идея, а кой съм аз, че да споря с тях?
— Ти си скапаният министър-председател!
— Да, така е. Но очевидно не задълго. Бита карта.
— О, Господи!
Раменете на Макинтош потънаха, костюмът, шит по поръчка, увисна като чувал. Той сякаш се стопи. Вдигна очи в търсене на спасение, но всичко, което успя да намери, бяха дългите завеси, които стояха на пост пред високите прозорци на коридора, оцветени в бордо, или в кръв. Неговата кръв. Време беше да преглътне гордостта, думите, самоуважението. Той прочисти гърлото си с мъка.
— Изглежда, редакторите ми са ви преценили погрешно, г-н премиер. Очевидно не сте загубили нито своята проницателност, нито ентусиазма си. Аз ще ги информирам за грешката им веднага. И мисля, че мога да ви уверя, че само редактори, които ценят високо вашите много и разнообразни таланти, ще работят за който и да било от моите вестници.
Сякаш цяла вечност Ъркарт не проговори, докато Макинтош стоеше със затаен дъх. Устните на премиера бяха затворени, изтънели като сбръчканата човка на костенурка, а очите му бяха озарени от злобата на влечуго, като че искаше физически да го нарани, и Макинтош усещаше това. Беше като в детски кошмар; вкусваше собствения си страх.
— Хубаво — най-после устните помръднаха. — Вярвам, че ще намериш изхода.
Ъркарт вече беше обърнал гръб и беше на няколко стъпки от унилия Макинтош, когато се обърна за една последна реплика и сега чертите му се разтеглиха в отработена усмивка.
— Между другото, Джаспър. Разбираш, нали? Всичко това. Просто бизнес. Нищо лично.
И се обърна.
Глава осемнадесета
Гърците имат минало, изпълнено с героични провали.
Никой не е успял да предвиди какво ще бъде тяхното бъдеще.
Беше мъжка вечер. Шумна, буйна, светска, едва ли много дипломатическа и със сигурност не много духовна. Кой би очаквал да намери там Негово Преосвещенство епископа на Марион заедно с върховния комисар на Кралство Великобритания и Северна Ирландия. Но кипърският епископ беше от новата порода духовници, които търсеха канона само в религията си.
— Добре дошъл, комисарю, най-върховен сред върховните — епископът, облечен в черно расо, разпери ръце за поздрав и се засмя.
Когато влезе британският дипломат Хю Мартин, трима от четиримата мъже, които бяха седнали до епископа, станаха и се преместиха леко встрани. Четвъртият, който беше толкова широк, колкото епископът беше висок, бе представен като брат му Димитри.
— Радвам се, че успяхте да дойдете и да се насладите на това, което с Божията благодат ще бъде нощ на велика победа за моя отбор — продължи епископът, докато две момичета безмълвно и с широки усмивки им поднесоха таблички с вино и хапки.
— Вашият отбор ли, ваша светлост? — попита небрежно Мартин.
— Точно така — отговори съвсем сериозно епископът. — Аз притежавам отбора. От името на епископството, разбира се. Подходящ начин да въздадем Божията слава на масите, не мислите ли?
Като по команда хилядите ревностни футболни привърженици, натъпкани на стадион „Макариос“ в Никозия, избухнаха в боен вик на наслада, докато двадесет и двамата играчи се подреждаха на терена. Финалът за Купата на Кипър беше на път да започне.
В ъгъла на частната ложа, високо горе на стадиона, изчурулика мобилен телефон и един от костюмираните асистенти започна да мърмори нещо в слушалката. Мартин разгледа сценката отново. Той беше отскоро на служба в кипърската столица, но вече беше чувал за странностите на Теофилос, който беше само на четиридесет, но контролираше цяла империя, която обхващаше не само сърцата и душите, но и джобовете на хората — вестник, два хотела, няколко редактори, няколко политици, и лозе, което се водеше за най-доброто на острова. Но Мартин не беше чувал за футболния отбор. Очевидно имаше още какво да научи за този образован в „Харвард“ духовник.
Англичанинът беше благодарен, че ръкомахащите фенове раздвижваха въздуха около ложата. Никозия беше една от онези столици, които изглеждаха на погрешното място, закътана зад планините на Кирения върху широките равнини на Месаория, недокоснати нито от ромолящия морски бриз, нито от чистия планински въздух, където още през май жегата и изгорелите газове стигаха до потиснически нива. Стадион „Макариос“ се бе превърнал в бетонен казан, наближаващ точката на кипене, пот и фанатична страст се лееха от претъпканите трибуни, но под одеждите, дълги до глезените му, епископ Теофилос, изглежда, се чувстваше съвсем комфортно. С елегантни жестове той изпращаше инструкции чрез асистентите, които седяха зад него. Всички те бяха представени като студенти по богословие, но ако се съдеше по честите им телефонни разговори, бяха еднакво у дома си в света на Мамон33. Само брат му Димитри, напрегнат като пружина мъж с нервни пръсти, чийто език непрекъснато изследваше ъгълчетата на бузите му, седеше до епископа и върховния комисар; другите бяха на столове един ред зад тях, с изключение на един-единствен човек, който нито проговори, нито се усмихна, но стоеше на пост до вратата. На Мартин му се стори, че вижда издутина под мишницата му, но това едва ли беше възможно при духовници? Той реши, че сладкото, тежко вино, което пиеха, сигурно беше размътило въображението му.
33
От Новия завет — персонифицирано название за материалното богатство и алчността. — Б.пр.