— И просто искам да знаете, скъпи ми г-н Мартин, че дори не съм помислял за някаква лична облага от всичко това. Ще се отворят много работни места за бедните фермери в една страшно неразработена част от острова.
— Но нос Катикас е природен резерват. Нормално е да бъде неразработен. За да се запазят орхидеите и другите редки растения.
Епископът размаха ръце екстравагантно, широките ръкави на расото се набраха и оголиха изненадващо добре развитата мускулатура на предмишниците.
— Има стотици хиляди хълмове за орхидеите. Но само един нос Катикас. Нека ви кажа какво виждам…
Нос Катикас, изглежда, беше идеалното място не само за местните и изключително редки орхидеи, Офрис киприа, но също така и за хотелски комплекс с хеликоптерна площадка, голф игрище, конферентен център и яхтено пристанище. Местните жители на този западен нос след поколения в изолация и бедност, подхранвани от истории на неподозирани богатства, бяха ентусиазирани до точката на въстание, че техните малки и безплодни парцели трябва да бъдат трансформирани в пътища, капанчета, водни паркове, жилищни постройки за персонала и всякакъв вид друга обслужваща периферия, струпана на новия Коста дел Кипрос. И щом църквата в лицето на Теофилос, който притежаваше по-голямата част от земята, щеше също да спечели неимоверно, то изглежда просто Божията благословия бе дадена за това бизнес начинание.
Имаше само едно друго препятствие, освен орхидеите. Фактът, че този нос беше и стрелбище за британската армия, определен като такова в рамките на договора за създаване на държавата, който бе дал на Кипър независимостта и според който в продължение на двадесет и един дни в годината крайбрежните скали и нейните офшорни околности ставаха поле за тестване на противотанкови ракети. Това едва ли щеше да се отрази добре на многоетажния хотел и яхтеното пристанище.
— Наистина ли ви трябва това стрелбище? — попита Теофилос.
— На армията ѝ трябва, а на нас ни трябва армия.
— Тогава ще ви намерим друг район за военни учения. Със сигурност има много други части на острова, които са подходящи.
— Например?
— Нали британците не смятат да пречат на развитието на кипърската икономика — отвърна епископът, избягвайки конкретния въпрос. — Това би разбудило толкова много неприятни спомени.
— Доколкото знам, възраженията са повдигнати от самите кипърци, природозащитниците. Тези, които ценят района като национален парк.
— Това са шепа хора, дребни душици без въображение. Във всичко се месят със своята сантименталност. Угоени лобисти, които познават природата само от чинията си. Ами нашите бедни селяни?
— Ами орхидеите?
— Нашите селяни настояват за равенство с орхидеите!
На това нямаше как да се отговори. Мартин предложи усмивка на примирие и замълча.
Бууза-Пит не спираше да дърдори. Правеше така, когато беше нервен, за да запълни паузите. Той не обичаше паузите в един разговор. Като момче го мъчеха мимолетните паузи, в които майка му поемаше дъх, преди да продължи с непрестанните тиради за тежката си участ. Така че като средство за защита той се беше научил да се вмества във всеки разговор, говорейки през и над хората, говорейки за каквото и да било. Беше отличен оратор, никога не му липсваха думи. Проблемът беше, че така и не се научи наистина да слуша.
Ъркарт беше сам на голямата маса на кабинета, когато Джефри влезе в стаята. Премиерът не каза нищо, но докато Джефри стигна до стола си на отсрещната страна на масата, очите на Ъркарт го следяха отблизо, сякаш той все още се опитваше да вземе решение, несигурен, измъчен. И измъчващ. Затова Джефри просто започна да говори:
— Имам една идея, Франсис. Няколко нови инициативи за кампанията на партията. Доста мислих по въпроса. Да използваме пренареждането, новите постове в правителството да изкараме годината. Обсъдих го и с председателя на партията, мисля, че скоро ще го оформи в презентация за теб. Основните точки са…
— Млъкни, Джефри.
— Аз… — Джефри млъкна, несигурен как да продължи.
— Председателят вече ми разказа своите идеи за кампанията малко преди да го уволня. Трябва да призная, че много те бива да прокарваш чужди идеи като свои.
— Франсис, моля те, трябва да разбереш…
— Разбирам твърде добре. Разбирам те. Може би защото малко си приличаме.
— Ще ме уволниш ли все пак? — гласът на Джефри беше приглушен, полагаше всички усилия да не се моли.