ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г-н Клайв Уотлинг. ЧЛЕНОВЕ: Г-н Андреас Роспович, г-н Мишел Роден, г-н Шукри Осман, г-н Фарук Абдул-Ганем…
Съдът, в по-горния състав, взе следното решение…, въпреки че кипърските рибари от гръцки произход традиционно ловят риба в тези води, и двете страни са договорили квоти, позволяващи тези рибари, които в момента се занимават с риболов в тези води, да продължат да го правят, така че да се гарантира, че препитанието им ще бъде защитено, такива традиции на достъп и другите „специални обстоятелства“, повдигнати от кипърската гръцка страна, не може да заменят географските характеристики, които са в основата на процеса по определяне на границите…
Освен това въпреки факта, че независими сеизмични проучвания показаха съвсем малък потенциал за използваеми минерални ресурси на континенталния шелф, във всеки случай няма причина такива минерални ресурси да се считат като имащи някакво отношение към определянето на границите…
По мнение на съда не са налице основания да се твърди, че степента на морските права на двете страни трябва да се определя от основателността на исковете, тъй като те са свързани с миналото на острова. Законността на турската инвазия от 1974 г. не е въпрос за разглеждане от този трибунал, който признава дългогодишната де факто юрисдикция на властите на кипърските турци в северната част на острова…
И двете страни в оборването на претенциите на опонентите си са склонни да противоречат на самите принципи, които са изтъкнати в подкрепа на съответните им позиции. Съдът трябва да се увери, че постигнатото решение е едновременно разумно и справедливо и че за тази цел, като се имат предвид правно обвързващите гаранции, предвидени за риболовните интереси на кипърските гърци от страна на властите на кипърските турци…
Поради тези причини:
АРБИТРАЖНИЯТ СЪД: с три на два гласа, като гласували „за“ са председателят Уотлинг и съдиите Осман и Абдул-Ганем, а „против“ съдиите Роспович и Роден, стигна до определяне на следните граници…
След една последна проверка на текста Уотлинг подписа окончателния документ. Удоволствието беше по-голямо, отколкото можеше да се опише. Историческо споразумение, което щеше да помогне да се установи мирът в един размирен ъгъл на света и щеше да осигури неговото място в учебниците с юридически прецеденти, които щяха да бъдат преподавани на бъдещите поколения международни юристи. И благородническата титла. Майка му щеше да може да се наслаждава на препечени бисквитки и чай на терасата на Камарата на лордовете, когато си поиска, а той никога повече нямаше да се моли да го поканят в Калифорния, всъщност, където и да било, включително на мачове. Щяха да се гордеят с него в Колд Кърби. „Границите на Уотлинг“. Хубаво решение, фина работа и справедлива, което невинаги можеше да се каже в такива случаи. Вече всичко беше свършено и нямаше никакво значение дали ще открият петрол, антики или костите на Минотавъра — и не би трябвало да има значение. Това беше решение, основано на законите, а не игра на покер с лицензи за сондиране.
Правда. Британска правда. И ако работата включваше прецакването на французина, толкова по-добре. Роден можеше да гние в ада.
Глава двадесета
Фундаменталното правило в дипломацията е, че трябва да даваш, за да вземеш. И после да взимаш.
И да взимаш. И да взимаш…
Настана едно тихо стълкновение. Операторът на Би Би Си постоянно сменяше ъгъла на камерата, за да хване чист кадър само с премиера за изявлението му пред „Даунинг стрийт“ №10 — в крайна сметка Ъркарт беше важният в този случай — но новият му външен министър имаше твърдото намерение да се окъпе в светлините на телевизионните камери и отнемаше от вниманието. С упоритостта на епидемия от дребна шарка закръгленият силует на Болингброук постоянно се наместваше в картината, докато накрая се оказа застанал мирно, непосредствено зад дясното рамо на министър-председателя, а копчетата на костюма му щяха всеки момент да изхвръкнат под напора на изобилната плът. Преторианската гвардия на Ъркарт.
Един от личните секретари беше предложил изявлението да бъде пред парламента, а не пред медиите, но Грист — биваше го този Грист, инстинктите му работеха безотказно — улови настроението на Ъркарт. На прага на „Даунинг стрийт“ нямаше да има лидер на опозицията, за да подхвърля надменни въпроси и коментари, нямаше да има бивши и наскоро уволнени министри, за да претендират за част от заслугите, нищо нямаше да попречи на Ъркарт да заеме първите минути от обедните новини само за себе си. Освен Болингброук. Може би следващия път трябваше да го заклещят в някой стол.