— Само да те бях срещнал, докато още бях външен министър, нещата щяха да бъдат много по-лесни — каза той със съжаление. — Щях да мога да отключа някои врати отвътре, вместо да трябва да ги разбивам от улицата.
— Но пък тогава щеше да ме заблуждаваш в професионален, а не само в личен план.
— Какво искаш да кажеш, да те заблуждавам? — изведнъж той звучеше сериозно.
— Тази чаша чай, която ми предложи първия ден, когато се срещнахме и ти ме покани в кухнята си? Още не съм я изпила — тя се наведе над него и го целуна, преди да стане от леглото.
— Хайде ставай, Мейкпийс. Имаме работа.
Евангелос Пасолидес седеше сам в тъмния си ресторант. Последният посетител отдавна си беше тръгнал и той бе направил някакво усилие да почисти, но го беше завладяла меланхолия. Той се чувстваше изоставен от всичко, което обичаше. Не беше виждал Мария в продължение на дни. А собственото му правителство в Никозия беше на път да даде голяма част от любимата му родина на турците. За това ли се беше борил, за това ли умряха Йоргос и Еврипид?
Той седеше сред всички сувенири и спомени, пиян, с празна бутилка „Командория“ до лакътя му. Чашата лежеше на една страна, покривката беше оцветена в червено с капчици от това, което преди много години можеше да бъде кръв. Той изхлипа. В едната си ръка държеше смачкана снимка на братята си, две рошави, усмихнати момчета. В другата държеше много излъскан „Уебли“, пистолета, който беше взел от мъртвото тяло на един британски лейтенант и с който се беше заклел да отмъсти. Преди да осакатее.
Сега беше твърде късно за всичко. Той се беше провалил във всичко, до което се беше докоснал. Други бяха героите, докато него животът беше лишил от чест и всякакво самоуважение. Седеше сам, забравен, един старец със сълзи по бузите, изпаднал в спомени. Размахващ пистолет. И изпълнен с омраза.
Глава двадесет и първа
Да си лидер значи да носиш промяна. Да чупиш неща.
Да пречупваш хора. Сърцата им, гърбовете им, а когато е необходимо — и живота им.
Мястото на човека в историята не е нищо повече от това — едно място, една-единствена точка в безкрайната вселена, бижу, което, без значение колко ярко полираш, в крайна сметка ще се загуби сред огромната съкровищница. Прашинка в пясъчен часовник.
За Ъркарт това беше свещена сцена: лъскавата кожена облицовка, издраскана от толкова много тревожни нокти, катедрата за отговори, сандъчето с бронзов обков, излъскан от хиляди влажни длани, орнаментираните греди и подпори, които, ако се заслушаш внимателно, все още ехтяха от виковете на велики лидери, изпращани в забвение с ругатни и ръжени. Всяка политическа кариера, така изглеждаше, завършваше с неуспех — присъдата на този велик съд никога не се променяше. Виновен. Осъден. Това беше място за мъчения, временна амнистия и в крайна сметка екзекуция. Само имената се сменяха.
В последно време всеки път, когато извръщаше поглед от светлините, му се струваше, че чува гласове в сенките, които шепнеха, че един ден и той на свой ред ще падне и е само въпрос на време. Докато седеше на скамейката, отново го тормозеха шепоти, ставаха все по-уверени, все по-нахални, почти го ругаеха. И през тях всичко, което можеше да чуе, беше гласът на Томас Мейкпийс.
— Дали е наясно моят многоуважаван приятел — конституционната фикция за приятелство имаше вкуса на оцет през устните на Мейкпийс, — че общността на кипърските гърци в тази държава е дълбоко смутена от съществуването на гробове, които все още остават скрити от времето на освободителната война през петдесетте години…?
Старите спомени започнаха да се съживяват като въглени, да трептят, докато пращенето на пламъците заглуши думите, с които Мейкпийс изискваше британското правителство „да разсекрети документите, да разкрие всички недекларирани смъртни случаи и гробове, за да може трагедиите отпреди толкова много години най-накрая да стигнат своя край и хората да намерят покой“.