— Искаме колкото се може повече хора да пишат в подкрепа на Томас Мейкпийс и неговата кампания за това пълните факти да бъдат направени обществено достояние. Ние можем да докажем за съществуването на два гроба, тези на чичовците ми. Искаме да знаем дали има и още.
— А вие, г-н Пасолидес?
Последва пауза, не празна и безсмислена, а скръбно мълчание, достатъчно дълго, за да грабне сърцата на слушателите и да ги накара да си представят един старец, оставен безмълвен от голяма лична трагедия. Дори Мария се пресегна да докосне ръката му; той се държеше толкова странно в последните дни, мрачен, небръснат, затворен в себе си — промени, които виждаше още по-ясно, откакто прекарваше известно време далеч от него. Когато най-накрая гласът му се появи, думите му разцепиха ефира, като удари на чук върху лед.
— Искам си братята.
— Страхотно, наистина страхотно — отговори Франко и затърси следващия въпрос в листа пред себе си.
— Искам и още нещо. Тези ба̀стардос, които ги убиха — гласът се издигаше през всички октави на емоцията. — Това не беше война, а убийство. Две невинни момчета. Не разбирате ли? Затова са изгорили телата на братята ми. Затова не искат да си признаят. Затова скапаното британско правителство продължава да покрива нещата. Порочни практики! Което ги прави точно толкова виновни, колкото хората, дръпнали спусъка и драснали клечката.
— Да, да, разбира се — запелтечи Франко, чешейки брадичката си. Не беше свикнал в предаването му да се обсъжда нещо по-разгорещено от прогнозата за времето. — Значи, доколкото разбирам, най-добре всички ние да пишем до народните си представители и да ударим по едно рамо на г-н Мейкпийс.
— И да разпънем на кръст копелетата като Франсис Ъркарт, които предават нашия остров и го продават на тези турски „поустидес“34…
Продуцентът беше второ поколение емигрант и не беше запознат с разговорните гръцки изрази, покриващи по-голямата част от човешката анатомия, но интонацията беше достатъчна, за да го хвърли в лека паника, особено като се имаше предвид, че им предстоеше подновяване на лиценза. Молейки се никой от Комисията по радиата да не слуша, ръката му се стрелна към плъзгача за контрол на звука. И не уцели. Чашата застояло кафе се разля навсякъде, по бележника му, по кутията му с цигари и по новите му дънки. Ужас. Евангелос Пасолидес, след почти петдесетгодишно примирие, отново беше на война.
Глава двадесет и втора
Всяка опозиция търси възмездие. Аз предпочитам да получа възмездие предварително.
Френският посланик започваше да чувства все по-силна симпатия към генерал Къстър. След издигането на Артър Болингброук до външен министър този бизнес се беше изродил в кървава война, водена от французина срещу неравни коефициенти и един враг, който бе освободен от дипломатически задръжки и скалпираше на едро. Мосю Жан-Люк де Кармоа не хранеше никакви илюзии относно факта, че дворът на „Сейнт Джеймсис“ се беше превърнал в откровено враждебна територия. Посланикът предпочиташе да продължи кампанията си с ягоди и шампанско, а не с 44-калибров „Уинчестър“ от кавалерията на САЩ, но също като русия американски генерал той беше взел дълбоко лично решение, че ако щеше да се мре, поне щеше да направи така, че да бъде заобиколен от приятели. И сега те се мотаеха около него, докато той ръководеше маневрите от тревата в двора на официалната си резиденция с гледка към градините „Кенсингтън“.
— Наслаждаваш ли се на спокойния живот, Том?
Мейкпийс хвърли поглед към градината, претъпкана с гости.
— Колкото и ти.
— Да, но все пак има разлика между нас — въздъхна Де Кармоа, напразно вдигайки поглед в търсене на слънцето, което блестеше над любимата му Лоара. — Понякога се чувствам като продаден в робство, длъжен да посрещам всяка грубост с усмивка, а всяка обида със смиреност.
Той изчака, докато един сервитьор с пръсти като черни паяци им подаде по една пълна чаша, и хвана Мейкпийс под ръка, за да го дръпне настрана към една беседка, оградена от липи. Явно искаше да обсъдят нещо.
— Завиждам ти, Том.
— Свободата на джунглата. Завиждаш на това?
— Какво ли не бих дал да имам свободата да говоря, каквото мисля, поне от време на време.
— Нещо конкретно ли имаш предвид?
— Вашият г-н Ъркарт — лицето му имаше изражение на пробита картонена кутия с мляко.
— Вече не е моят г-н Ъркарт.
— А на кого е тогава, ако смея да запитам?
Около тях усуканите клони на липите се преплитаха като в конспирация. И двамата бяха наясно, че посланикът преминава границите на дипломатическия етикет, но хванат в кръстосания огън между Болингброук и „Ке д’Орсе“35, Де Кармоа не беше в настроение за увъртане.
35
Улица на левия бряг на р. Сена в Париж, на която се намира френското външно министерство. — Б.пр.