— Тогава си направи собствено превозно средство. По-бърза и по-модерна кола от тази на Ъркарт.
— Не, това е невъзможно — започна да отговаря Мейкпийс, но бяха прекъснати от друг гост.
Министърът на здравеопазването беше дошъл да каже довиждане на домакина. Размениха си любезности и формалности, преди министърът да се обърне към Мейкпийс.
— На теб, Том, мога да кажа само едно — той направи пауза, преценявайки думите и компанията. — Само така!
И си тръгна.
— Виждаш ли, че имаш повече приятели, отколкото предполагаш — окуражи го посланикът.
— В неговия случай не става дума за приятел, а за корабен плъх, който се презастрахова.
— Може и така да е. Но са настръхнали и са готови да скочат. И плъховете виждат, че корабът потъва.
Вниманието на Мейкпийс отново се беше върнало към ръба на чашата, която вибрираше.
— Толкова често изглежда сякаш се въртим в безсмислени кръгове, Жан-Люк. Трябва ни нещо повече от това да вдигнем много шум, трябва да разбием статуквото.
— Действие.
Посланикът посегна към изящния кристал, взе чашата от ръката на госта си и я вдигна високо за столчето, а тя улови лъчите на следобедното слънце и ги превърна в хиляди малки огньове. Изведнъж пръстите му се разтвориха и преди Мейкпийс да успее да извика или да помръдне, за да я хване, чашата падна на тревата. Тя отскочи грациозно и се търкулна, без да се счупи.
Мейкпийс сви коляно, за да я вземе, протягайки се успокоен.
— Това се казва…
Той дръпна пръстите си точно навреме, преди петата на елегантната ръчно изработена обувка на французина да се стовари върху чашата и да я разбие на парчета.
Хеликоптерът мина ниско над сивия пясък на залива Хрисоху в северозападната част на острова, покрай малките рибарски селища, където бяха израснали като момчета. Тогава дните бяха дълги, октоподът в изобилие, момичетата нетърпеливи да научат нещо за живота, а ветроходните лодки се поклащаха от нежните вълни до крайбрежните диги. До не много отдавна пътят през планината беше само един изровен коловоз; вече се беше превърнал в лъскава асфалтова магистрала, която носеше на гърба си хиляди туристи и шумотевицата покрай тях. Рибарските селца сега пулсираха от ритъма на среднощните дискотеки, цената на рибата скочи, същото се отнасяше за цената и на най-обикновена усмивка. Прогрес. И все пак лодките още бяха завързани по паянтови пристани, които събираха повече плавей, отколкото джетове. Неизползван потенциал. Но Марина Теофилос на близкия нос щеше да промени всичко това. След като успееше да се отърве от британците.
Хеликоптерът се наклони. „Дворецът на епископа до пет минути“, уведоми ги металическият глас на пилота в слушалките. Димитри се хвана здраво; той мразеше да лети, приемаше го като нарушение на Божия закон и склоняваше на подобна глупост само докато личният пратеник на Бога седеше от другата му страна. Проблемът беше, че брат му пътуваше навсякъде с хеликоптер, често сам управляваше машината, което водеше до допълнителни усложнения във вродената нервност на Димитри. Той би дал живота си за брат си, но се молеше да не се окаже необходимо точно в този момент. Седеше залепен в седалката, с облекчение, че шумът от двигателя поне пречеше да има разговор.
Теофилос, за разлика от него беше в изключително добро настроение. Прелистваше вестник, като многократно забиваше пръст в него и го пъхаше в лицето на Димитри. Брат му беше сигурен, че го прави нарочно, знаейки, че всяка дейност, различна от абсолютната концентрация върху хоризонта, може да предизвика в него непосредствен и унизителен пристъп на прилошаване. В много отношения те все още бяха деца, както когато играеха на скалите на плажа, планираха нови и по-големи приключения, тестваха куража един на друг, огъвайки правилата. Димитри помнеше първия ден, когато брат му се върна в семейната къща в расо на свещеник, стиснал разпятие и Библия — едно тъмно привидение в рамката на вратата, окичено с реквизитите на Светата църква. Димитри, в своята несигурност и страхопочитание, веднага падна на колене, с наведена глава в очакване на благословия; вместо това Теофилос повдигна крак, сложи ботуш на рамото на брат си и го изпрати по гръб на земята. Същата нощ двамата се напиха до спукване на мехура с домашно вино, точно както в старите времена. Нищо не се беше променило. Теофилос винаги беше умният и амбициозен брат, наточен след една година, прекарана в учене на бизнес в „Харвард“, който щеше да поведе семейната „фирма“. Димитри беше праволинеен човек, склонен по-скоро да го следва. Дори и в хеликоптери.