Кацнаха на хеликоптерната площадка зад двореца, а Димитри, избегнал смъртта още веднъж, започна да се съвзема. Брат му все още бе погълнат от вестника, „Народен глас“, един от водещите кипърски вестници в Лондон. Това само по себе си не беше необичайно, тъй като фирмата добре напояваше бизнес контактите си сред диаспората в страната и Теофилос полагаше значителни усилия да пишат възхвали за него, но тази статия се отнасяше за нещо друго. Беше обширен репортаж за липсващи гробове, заемащ доста колонки, които епископът следеше с върха на пръста си, но думите му бяха заглушени от шума на роторите. Като изскочиха от кабината, инстинктивно се наведоха ниско, Димитри беше готов да целуне земята от облекчение, докато епископът продължаваше да стиска вестника.
— Какво? Какво казваш? — изрева Димитри в ухото на брат си, когато шумът зад тях започна да намалява.
Теофилос се изправи в цял ръст, черното расо му придаваше още няколко сантиметра авторитет. Усмихваше се широко, златната коронка на зъба му блестеше.
— Казах да се стягаш, братчето ми. Задава се костна треска.
Глава двадесет и трета
Уестминстър е такова място, че от време на време Чернобил ти се струва като летен курорт.
Натискът „отвсякъде“, за който Мейкпийс се оплака на Де Кармоа, се превръщаше в открита агитация. Телефонни обаждания, уж случайни срещи на улицата, журналистически догадки, които се въртяха около „най-сериозния въпрос“. Сякаш всички бяха част от заговор и го тласкаха в една посока, в която той не изпитваше желание да тръгне.
Но защо не изпитваше такова желание? Не беше заради липса на амбиция, нито от страх, че последствията можеха да се окажат самоубийствени, ако се изправи срещу машината на Ъркарт. Заобиколен от толкова много самопровъзгласили се за негови приятели, той се чувстваше по-изолиран от всякога, почти в безтегловност. За пръв път през последното десетилетие му беше отнета министерската машина, с всички секретарки, съветници, носачи на чай и още десет хиляди чифта ръце и най-важното — ежедневните решения, които го караха да се чувства част от отбора. Дори като човек, прекарал толкова години в политическия живот, той беше покрусен, когато разбра, че въпреки всички нови поддръжници, които, изглежда, спечели, много от тези, които беше смятал за приятели, се обръщаха на другата страна и си намираха някаква по-важна работа веднага щом той се появи. Приятелството в една разделена партия може и да беше „многоуважаемо“ според повелята на парламентарния етикет, но далеч не беше надеждно.
А бракът му? Това беше една празна и куха формалност, но все пак му даваше форма, успокояваща рутина, дори и през повечето време това да се състоеше в един телефонен разговор на седмица. Той не се беше обаждал повече от две, а тя въобще не го беше потърсила да попита защо.
Колкото и вълнуваща да му се струваше новата свобода, тя беше също така объркваща и почти плашеща, когато оставаше сам с мислите си, като катерач, достигнал цепнатина по маршрута за първия си планински връх. А зад него всички натискаха, натискаха и натискаха, най-вече Анита Бърк. Тя седеше до него на задната седалка на автомобила, лобистът Куентин Дигби на предната. Дигби не спираше да обяснява как медиите обожават новите лица и големите събития и как това би било най-новото и най-голямото от години. Анита шаваше неспокойно, а черните ѝ очи изглеждаха като на вещица от отразения блясък на таблото.
— Логиката е безупречна — каза тя. — Подкрепата я има. За теб. Говорила съм с кого ли не през последните дни. Ще те следват докрай, стига да им се даде шанс.
— Шансът да останат анонимни, искаш да кажеш — отвърна язвително Мейкпийс. — Всякаква подкрепа, стига да не включва реални действия, от страх, че Франсис Ъркарт може да разбере какво са намислили.
— Не, не говорим за таен преврат, няма да се опитваме да завземем сладкарницата с хитрост. Това вероятно не би проработило, а и това не е твоят начин.
— Тогава какво?
— Да направим конкурентна сладкарница. Нова партия.
За бога, това звучеше като ехо от разговора му с Жан-Люк. Той си спомни проявата на интерес от страна на Анита по време на партито в градината и започна да се чуди дали тя не беше накарала Де Кармоа да говори с него. Тя беше циник и конспиратор по природа, може би в прекалена степен; колко ли от останалите натискащи, намигващи и побутващи бяха организирани пак от нея? Може би тя умееше да ги ухажва, а може би те склоняваха да споделят предполагаемата си подкрепа само за да я накарат да спре да им досажда?