И докато тя стоеше пред него, привлекателна и достъпна, той вече дори не беше сигурен дали може да вдигне гласа си. Краят на Франсис Ъркарт — мъжа.
Франсис Ъркарт, остарелият политик, се отдръпна от изкушението и мъчението.
— Най-добре е да те запазим като мой талисман, а?
В кипърската столица тълпите се блъскаха през входните врати за една вечер с Алекос, млад певец от Гърция, който бе изградил забележително количество последователи сред гърците от всички възрасти. Младите момичета се поклащаха в ритъма на бедрата му, старите жени харесваха гласа му, който капеше като мед, мъжете бяха спечелени от начина, по който той вграждаше образите и емоциите на елинизма в музиката по-мощно от хеттрик на „Омония“ в първото полувреме. Беше долетял от Атина за специален концерт в подкрепа на Кипърския фонд по отбраната. Малцина от няколкото хиляди ентусиасти пред откритата сцена си задаваха въпроса как един концерт можеше да събере пари за фонда, при условие че всички билети бяха раздадени безплатно, както и голям брой банери, размахвани над главите на обхванатата от емоции тълпа. „Няма да забравим“ — рефренът в памет на жертвите на турското нашествие — се издигаше високо заедно с други трогателни лозунги, като „Позволете ни да погребем с почести нашите мъртви“, „Британци — върнете ни базите“ и дори „Равенство с орхидеите“.
Епископът заемаше централно място, облечен в черно и седнал на почетен стол, заобиколен от трудолюбивия си отбор студенти по богословие. Теофилос беше много доволен. Дори случайните прояви на пиянска агресия, предизвикани от жегата и предоставеното количество безплатна бира, посрещаше с бащинска усмивка. В продължение на три часа Алекос и неговите музиканти изливаха своята страст, викаха, шепнеха, блъскаха и галеха; когато нощта спусна по-плътна пелерина, те посегнаха към припева на „Акритас Дигенис“, разказ за героично неподчинение срещу чуждия враг, за скъпи спомени от мъглите на времето и преди всичко за победа. Всички пяха и се поклащаха с него, запалили кибрит или свещ, лицата им, осветени от надежда в тъмнината, а сълзите се стичаха свободно по бузите и на мъже, и на жени. Алекос ги държеше в дланта си.
— Забравихте ли? — каза през дъх той в микрофона, гласът му се протягаше да докосне всеки един от тях.
— Не — изхлипаха те.
— Искате ли да забравите тези, които загинаха?
— Не…
— Тези, които дадоха живота си за свободен Кипър? Много от които лежат в незнайни гробове? — сега гласът му беше по-суров, предизвикваше ги.
(По-късно, когато гледаше репортажите, Хю Мартин щеше да се удиви как с една емоционална реплика Алекос оплете темата за британските гробове с тази за турската инвазия.)
— Не, не — отговориха те също толкова сурово.
— Искате ли родната земя да се дава на британците, да си строят военните бази?
Той мътеше водата на старата омраза като опашка на акула. В мрака хората започваха да губят своята индивидуалност и да се превръщат в едно. Гърци. Пълни с възмущение.
— А ще дадете ли родната земя на турските копелдаци?
— Не! Никога!
— Искате ли да дадете сестрите и дъщерите си в ръцете на турските копелдаци, както стана с майките ви, когато копелдаците завзеха страната ви?
Стиснатият му юмрук блъскаше по нощния въздух, горчивината в гласа му се предаваше на другите.
— Не!
— Искате ли президентът ви да подпише споразумение, че всичко това е допустимо? Че всичко е забравено? Че всичко е приключило? Че могат да задържат това, което са откраднали?
— Не — те започнаха да викат. — Не! Не! Не!
— Какво искате да кажете на президента?
— Н-е-е-е-е! — виковете се издигнаха в нощта и се разляха из столицата.
— Тогава отидете и му го кажете!
Вратите се отвориха и хилядното гъмжило се изля навън, където се озова пред наредени автобуси, чакащи да ги откарат през двата километра до президентския дворец, с чиято охрана щяха да се подиграват, чиито порти щяха да разтърсят и чиито огради от ковано желязо щяха да украсят с банерите си. Под светлината на огромната розова луна се проведе най-голямата демонстрация в Никозия от изборите насам, а двадесет и трите неразумни ареста гарантираха, че тропотът на гневни крака ще продължи да заема място във вестникарските заглавия в продължение на дни след това.