— Това ли е, което ти искаш?
— Не. Но какво друго ми остава? Нищо друго нямам. Затова ще се боря с Том Мейкпийс. И с всички други. Докато дишам.
За Мортима това звучеше твърде много като епитафия; тя го прегърна, както не бяха се прегръщали отдавна, зарови лице в увисналата плът, страхувайки се, че пропада в дълбоката яма на празната му старост.
Изведнъж той се стегна, лицето му осезаемо просветна. Нещо над рамото ѝ беше привлякло погледа му. Работниците бяха приключили с поставянето на колчетата — миниатюрни флагчета със знамето, колко оригинално — и една голяма косачка се носеше тромаво към тях. Тя се приближи колебливо, нямаше откъде да мине, забави ход, спря и тръгна да завива, за да ги избегне. Това се оказваше значителна трудност, косачката надъвка хубавата трева и събори няколко знаменца, докато градинарят се набираше на волана. Ясно беше, че тази машина не е проектирана да коси при такива усложнени обстоятелства. Ъркарт наблюдаваше всичко това с нарастващ интерес.
— Освен това, любов моя, на един велик генерал не му се налага да опъва собствения си лък. Намира други да му свършат тази работа. Трябват му само идеи. А една-две идеи току-що почукаха на вратата ми.
— Макс — провикна се той.
Министрите заприиждаха в стаята на правителството, където го видяха в далечния край да потропва с ръка по масата, а не в обичайния стол под портрета на Уолпол.
Стенбрук се приближи, провирайки се около останалите, които не бяха сигурни дали е редно да заемат местата си, докато той все още стои прав.
— Макс, скъпо момче — поздрави го Ъркарт. — Нашият малък разговор за статуята. Помниш ли? Не си подписал още решението, нали?
— Забавих нещата, доколкото е възможно, Франсис — Стенбрук се опита да го представи като спартанска битка и после добави смутено: — Но не мога да намеря и една скапана причина да кажа „не“.
Ъркарт го скастри с поглед, после сложи ръка на рамото на колегата си и го дръпна към прозореца.
— Има само една причина да откажеш на един толкова благороден проект, Макс, и то е защото не са събрали достатъчно пари.
— Но те са ги събрали. Осемдесет хиляди паунда.
— Това е само за статуята. Ами поддръжката?
— Какво има да ѝ се поддържа на една статуя, Франсис? От време на време ще я забърсват от гълъбови курешки, но това едва ли ще струва кой знае какво.
— Не става дума само за птици обаче, нали така? Ами терористите?
Стенбрук остана слисан.
— Г-н министър на вътрешните работи — Ъркарт повика Джефри, който веднага изприпка.
И останалите започнаха да се приближават, привлечени от мириса на кръв или пък беше някаква форма на четене на морал на гърба на новия министър на околната среда — и в двата случая никой не искаше да изпусне шоуто.
— Джефри, не смяташ ли, че една статуя на нашата любима бивша лидерка, издигната до градините на „Даунинг стрийт“, ще се окаже очевидна мишена за терористични атаки? Символично възмездие за предишните провали? Техните, не нейните. Да не говорим как ще привлече вниманието на обикновените вандали и онези с графитите.
— Определено, г-н министър-председател.
— Такъв благороден проект заслужава да бъде подсигурена неговата, и нашата, сигурност. Двадесет и четири часа на ден. Може би специална система за видеонаблюдение. Колко би струвало това?
— Колко искате да струва, г-н министър-председател?
— Точно така, Джефри, благодаря ти. Да се инсталира и поддържа — поне десет хиляди паунда на година, там някъде, не мислиш ли?
— Звучи ми доста разумно.
— Обаче нали трябват и хора, които да следят материала от камерите. И то по двадесет и четири часа на ден. Плюс нощна охрана, с огледи на всеки час.
— Такова нещо си отива към едни двайсет хиляди паунда, че и ресто няма да видиш — включи се Джефри.
— Виждаш ли, Макс. Оказва се, че трябва да се намерят отнякъде по още трийсет хиляди на година.
Стенбрук пребледня, сякаш беше получил кръвоизлив.
— Мисля, че фондът ще успее да ги покрие, Франсис.
— Но не си помислил за тревата, нали? Изненадващ пропуск за един министър на околната среда.
— Тревата? Какво общо има тревата, по дяволите? — и мозъкът, и езикът му бяха замрели в объркване.
— Всичко. Както възнамерявам да ти покажа. Ела с мен.
Ъркарт отвори широко вратите към вътрешния двор и като майка гъска поведе всичките двадесет и пет от тях в колона надолу по стълбите към градината, през вратата в старата тухлена стена, и за по-малко от минута се озоваха на въпросното място. Стреснатите им охранители се разтичаха около тях като каубои, които се опитват да приберат избягали говеда.