— Тичаш по задачи за шефа? — попита той, сочейки листовете хартия.
Но веднага съжали. Ъркарт вече заемаше твърде много пространство между тях.
— Глупаво ли ще прозвучи, ако кажа, че ми липсваш? Доста си мисля за теб.
— Сигурен съм, че е така — отвърна той, наранената му мъжка гордост придаде на фразата по-остро звучене, отколкото беше намерението му. — А щом го казва един от дяконите на Ъркарт, значи трябва да приема такова внимание като комплимент.
Тя потърси очите му, но те сякаш бягаха, стрелкаха се по коридора, забиваха се в краката му, не искаха да ѝ позволят да инспектира раните, които му беше причинила. Сега той се държеше като засрамен любовник в много по-голяма степен, отколкото по времето, когато наистина имаха за какво да бъдат потайни.
— Ще ми се да мисля, че все още можем да бъдем приятели — предложи тя и веднага се удиви на собственото си лицемерие.
Тя наистина го мислеше; беше запазила силна привързаност и уважение към него, един мъж, с когото беше споделила толкова много. Но тя беше също така жената, която се опитваше да го постави на колене. За пръв път усети ясно колко далеч беше стигнала, или колко се беше отдалечила от собствената си представа за себе си. Беше се разделила на две, политическо животно и жена, живееше в два свята, единият черен, другия бял, и мрачният свят, в който стоеше в сянката на голямото дърво, Франсис Ъркарт, я теглеше далеч от корените ѝ и от тези, които беше обичала.
— Клер, в момента на това място вече има само две страни. Тези, които са с него, и тези, които са против него. Вече няма средно положение.
Покрай тях мина друг депутат и те двамата замлъкнаха сконфузено, сякаш тайните от миналото им бяха станали достояние на вечерната преса.
— Не съм се продала — започна отново тя, нетърпелива да убеди колкото него, толкова и себе си.
В погледа му се появи укор.
— Спести ми сладките приказки за цели и средства, Клер. То е като с пресеченото мляко, мога да го преглътна само веднъж. За него има само една цел. Собственото му добруване. С всякакви средства. Приеми го. Продала си се.
— Аз не съм родена с това като теб, Том. Трябваше да се боря и да драпам за всяко малко нещо, което съм постигнала на това място. Понесох снизхождението, понесох капризите, понесох да ме обарват, понесох мъжете, които проповядват равенство, но го практикуват само когато се стигне до плащането на сметката. Сигурно ти можеш да си го позволиш, но няма начин аз да напусна кораба при първия знак за вълнение.
— Аз не съм се предал. Не съм предал принципите си.
— Страхотно. И ти проповядваш, а междувременно — каквото стане. И двамата имаме идеали, Том. Разликата е, че аз съм готова да направя нещо по въпроса, да понеса ударите, докато ги преследвам, а не само да стоя на страничната линия и да освирквам.
— Аз не стоя на страничната линия.
— Ти избяга от скапания терен!
— Просто не искам да играя тази игра — тонът му намекваше, че поне в политиката тя не е нищо повече от пачавра.
— Знаеш ли какво, Том Мейкпийс, беше по-добър в леглото. Там поне знаеше какво, по дяволите, правиш.
Тя не го мислеше, прикриваше собствената си болка, но често ѝ се случваше да отива твърде далеч в изказа си и този път мина през уважението помежду им като пирон през коприна.
Тя знаеше, че го е порязала, и гледаше нещастно, докато един куриер подаде на Мейкпийс пратка с познат герб на плика. Когато той разкъса плика и се зачете в съдържанието му, тя започна да оформя наум някакво извинение, но когато той отново вдигна поглед, в него вече не се четеше накърнена гордост, а неподправено презрение и това ѝ подсказа, че вече е много късно.
— Тези, които са с него, Клер. И тези, които са против него.
Той се завъртя на пети и се отдалечи от руините на тяхното приятелство.
Даунинг стрийт 10
Скъпи Томас,
Отговарям на писмото ти отпреди няколко дни. Нямам какво да добавя към отговора, който вече ти дадох в камарата миналата седмица, нито към политиката, възприета от няколко поредни правителства, че съображенията за сигурност не позволяват подобни теми да бъдат обсъждани в детайли.
Искрено твой,
Беше формулирано, с цел да го обиди. Името му беше напечатано, а не изписано на ръка — отхвърлянето на искането му беше толкова остро, колкото беше възможно за един опитен парламентарист. Може би трябваше да бъде благодарен поне, че писмото не завършваше с отменената лицемерна и традиционна обвързаност между партийните колеги, която повеляваше авторът да бъде „Вечно твой“.