— Сериозно, Том — продължи Бринфърд-Джоунс, който се чувстваше почти длъжен да се възползва от присъствието на член на кабинета — да се беше оттеглил на десетата годишнина. Десет години на върха са малко повечко за когото и да било, не е ли така?
Мейкпийс не отвърна, преструвайки се, че следи проповедта на японския господин, който се опитваше да установи някаква форма на духовна връзка между културата и автомобилните части.
— Явно иска да счупи рекорда. Да бие Тачър — предположи Дигби. — Аз лично нямам нищо против, но не намирам много смисъл. Какво се опитва да постигне? Половината от хората в страната ни пълнят кофите за боклук с опаковъчна хартия от лъскави бутици, а другата половина ровят в тях да намерят нещо за ядене.
— Вие, лобистите, редовно си разваляте хубавите аргументи, като преувеличавате — сряза го Мейкпийс.
— Странно, аз пък си мислех, че преувеличението е запазена марка на политиците — върна се в разговора редакторът.
Мейкпийс започваше да се чувства обсаден. През последните няколко месеца често му се случваше, седнал до редактори или изправен пред своите избиратели с привиден ентусиазъм, когато отвътре имаше само умора и разочарование. Нещо се беше вкиснало. Някой се беше вкиснал. Франсис Ъркарт. И Мейкпийс имаше много да каже, но малко му беше позволено.
— Дотук му се получи добре, Том, страната го оценява и така нататък, но наистина е време за нова кръв.
— Неговата кръв.
— Нов старт за правителството.
— Нов старт за теб, Том.
— Всички знаем ценностите, които поддържаш, каузите, които подкрепяш.
— Искаме да помогнем.
— Знаеш, че страната ни не е това, което беше. Или това, което може да бъде. Тази страна има твърде голямо сърце, за да го отдаде за толкова дълго време само на един човек.
— И то на такъв тип човек.
— Дявол да го вземе, дори незаконните имигранти започнаха да бягат оттук.
— Защо ти не си там, Том? Мейкпийс по нищо не отстъпва на Ъркарт.
Пауза. Мъжът от „Матасуйо“ изчезна и пиесата щеше да започне; Мейкпийс посрещна това с облекчение. Главата му се въртеше. Искаше да оспори твърденията им, да изиграе ролята на лоялна хрътка, но не можеше да намери думите. Може би бяха прави за Ъркарт. Без съмнение бяха прави за него самия. Те знаеха, че той го иска — толкова много, че от време на време устните му пресъхваха като на човек, изгубен в пустинята, който вижда оазис само за да открие, че е мираж. Власт. Но не сама по себе си, не заради място в учебниците по история като Ъркарт, а за сега. За днес. За всички неща, за които имаше отчаяна нужда да бъдат направени и променени.
И Бринфърд-Джоунс, и Дигби имаха сериозен интерес от евентуална промяна, единият редактор, другият лобист — и двамата бяха професионалисти в бизнеса с революции. Статуквото беше точно толкова неизгодно за тях, колкото и за него, помисли си Мейкпийс. Може би щяха да се окажат полезни съюзници един ден, ако някога се стигне до война. След като неговият приятел Франсис напусне терена. А може би всички те щяха да отидат по дяволите, пометени от тотално нова вълна.
И тогава се разнесе смях. Цезар се беше появил за пръв път на сцената с лице, скрито под тежък грим, който го караше странно да прилича на Франсис Ъркарт. Същият издължен профил. Пронизващи очи. Оредяла сребриста коса, високо чело. Тънък процеп през лицето за уста. Маска, която не показваше нито радост, нито милост. Споровете зад кулисите бяха дълги и яростни, когато научиха за предстоящото присъствие на Ъркарт. Хари гръмогласно настояваше за бойкот и заплаши, че ще се хвърли гол на сцената, ако представлението се състои, но както на място отбеляза реквизиторът: „Дай по-кротко, миличък. От години долната ти половина не може да изпълнява това, което горната ти половина се зарича да направи. Не те знам даже от колко години не си виждал долната си половина. Сигурно правиш всичко по памет“.
В крайна сметка решиха да направят компромис. По стара актьорска традиция шоуто щеше да продължи, натоварено с малко идеологически багаж. Но Хари се оказа разочарован, когато отново хвърли поглед към залата да види как се развива протестната му идея. Живата маска се оказа по-добра от театралната. От мястото си до Бууза-Пит точно пред сцената Ъркарт, един опитен гладиатор във всяка публична арена, беше забелязал опасността и реагира веднага. Той не само поде смеха, но и се увери, че всеки ще види това, като извади бяла копринена кърпичка и я размаха енергично към неговото протеже.