Острит отстъпи и моментално извади меча си.
— Ти сам пожела това, магьоснико! Ще те убия! Твоите фокуси няма да ти помогнат. Имам жабешки камък.
Гералт се усмихна. Мнението за мощта на жабешкия камък беше колкото широко разпространено, толкова и погрешно. Но вещерът нямаше намерение да хаби сили за заклинания, още по-малко пък да кръстосва сребърното си острие с оръжието на Острит. Той се гмурна под описващия кръгове меч и удари велможата в слепоочието със сребърните шипове на маншета си.
6
Острит се свести бързо и сега се взираше в пълната тъмнина. Забеляза, че е завързан. Не видя Гералт, който стоеше точно до него, но съобрази къде е и започна да вие провлечено, ужасено.
— Мълчи — каза вещерът. — Ще я привлечеш по рано, отколкото трябва.
— Проклет убиец! Къде си? Развържи ме веднага, негоднико! Ще те обесят за това, кучи сине!
— Мълчи.
Острит дишаше тежко.
— Ще я оставиш да ме изяде? Завързан? — попита той вече по-тихо и изруга почти шепнешком.
— Не — каза вещерът. — Ще те пусна. Но не сега.
— Мерзавец — изсъска Острит. — За да подмамиш вампирката?
— Да.
Острит млъкна и престана да се опитва да се измъкне; лежеше спокойно.
— Вещерю?
— Да?
— Аз наистина исках да сваля Фолтест. И не само аз. Но единствено аз желаех смъртта му, исках той да умре в мъки, да полудее, жив да изгние. И знаеш ли защо?
Гералт мълчеше.
— Обичах Ада. Сестрата на краля. Любовницата на краля. Обичах я… Вещерю, тук ли си?
— Да.
— Знам какво си мислиш. Но не е имало такова нещо. Повярвай ми, не съм изричал никакви проклятия. Не съм познавач на магиите. Само веднъж, от озлобление, казах… Само веднъж. Вещерю? Слушаш ли?
— Слушам.
— Майка му е била, старата кралица. Със сигурност е била тя. Не можеше да гледа как той и Ада… Не съм аз. Само веднъж, разбираш ли, пробвах да избягаме, но Ада… Вещерю! Разсъдъкът ми се замъгли и казах… Вещерю? Аз ли съм бил? Аз ли?
— Това вече няма никакво значение.
— Вещерю? Наближава ли полунощ?
— Наближава.
— Пусни ме по-рано. Дай ми повече време.
— Не.
Острит не чу стърженето на вдигащия се капак на саркофага, но вещерът го чу. Той се наведе и разряза с камата си въжетата на велможата. Острит не чака никакви думи, скочи и побягна, накуцвайки с изтръпналите си крака. Очите му вече толкова бяха свикнали с тъмнината, че виждаше пътя, водещ от главната зала към изхода.
От пода с грохот излетя плочата, блокираща входа на криптата. Гералт, предвидливо скрил се зад перилата на стълбището, видя уродливата фигура на вампирката, носеща се пъргаво, бързо и безпогрешно по посока на отдалечаващия се тропот от ботушите на Острит. Вампирката не издаваше ни най-малък звук.
Чудовищен, тътнещ, неистов вик разцепи нощта, разтърси старите стени и продължи да вибрира, ту заглъхвайки, ту усилвайки се. Вещерът не можеше да определи точно разстоянието — изостреният слух го подвеждаше, но знаеше, че вампирката е настигнала Острит бързо. Прекалено бързо.
Той излезе на средата на залата и застана до самия вход на криптата. Хвърли наметалото си. Раздвижи рамене, оправяйки положението на меча. Сложи си ръкавици. Имаше още малко време. Знаеше, че вампирката, макар и сита след последното пълнолуние, няма да остави скоро трупа на Острит. Сърцето и черният дроб бяха ценен хранителен запас за нея, който щеше да й позволи да остане дълго в летаргия.
Вещерът чакаше. До съмване, според неговите пресмятания, оставаха още три часа. Кукуригането на петлите можеше само да го обърка. Впрочем, в околността най-вероятно изобщо нямаше петли.
В този момент той я чу. Тя вървеше бавно, шляпайки по пода. А после я видя.
Описанието беше точно: сплъстен ореол от червеникави коси обграждаше непропорционално голямата й глава, разположена на къса шия. Очите й светеха в мрака като два карбункула. Вампирката се спря, гледайки Гералт. Внезапно разтвори уста — сякаш да се изфука с белите си клиновидни зъбища, после хлопна челюстта си с такава сила, сякаш бе затворила капака на сандък. И веднага скочи — от място, без засилка, насочила към вещера окървавените си нокти.
Гералт отскочи встрани и я заобиколи в мълниеносен пирует. Вампирката се блъсна в него и се завъртя, разсичайки въздуха с извитите си нокти. Не загуби равновесие, нападна го отново, по средата на завъртането, и щракна със зъби до самите му гърди. Ривиецът отскочи на другата страна, трикратно промени посоката си на въртене в шумен пирует, дезориентирайки вампирката. Скочи силно, макар и без засилка, и я удари отстрани по главата със сребърните шипове, прикрепени над ръкавиците по кокалчетата на пръстите му. Вампирката изрева страшно, изпълвайки двореца с боботещо ехо, падна на земята, застина и започна да вие. Приглушено, злобно, яростно.