Ръцете им се докоснаха.
Кървища. Кървища. Кървища. Кости като бели счупени пръчици. Сухожилия като белезникави върви, изтръгнати изпод кожата, раздирана от огромни, настръхнали лапи и остри зъби. Ужасяващ звук на разкъсвана плът и вик — безсрамен и ужасяващ в своето безсрамие. В безсрамието на края. На смъртта. Кръв и вик. Вик. Кръв. Вик…
— Йола!!!
С невероятна за нейното телосложение бързина, Ненеке се спусна към лежащата на земята, напрегната, разтърсвана от конвулсии девойка, и я подхвана за раменете и главата. Едната от послушничките се беше вцепенила като ударена от гръм, другата, успяла да запази самообладание, коленичи в нозете на Йола. А тя се беше извила на дъга, отворила уста в беззвучен вик.
— Йола! — викаше Ненеке… Йола! Говори, дете! Говори!
Девойката се напрегна още по-силно, прехапа устни, тънка червена струйка потече по бузата й. Ненеке, почервеняла от усилие, изкрещя нещо, което вещерът не разбра, но медальонът така дръпна шията му, че той неволно се наведе и се преви като от невидим товар.
Йола застина.
Лютичето, блед като платно, въздъхна шумно. Ненеке се изправи. Бавно. С усилие.
— Вземете я — подметна тя на послушничките. Бяха дотичали още момичета — сериозни, сащисани, смълчани.
— Вземете я — повтори жрицата. — Внимателно. И не я оставяйте сама. Аз ще дойда след малко.
После се извърна към Гералт. Вещерът стоеше неподвижно и въртеше юздите в потната си ръка.
— Гералт… Йола…
— Мълчи, Ненеке.
— Аз също видях това… За миг. Не заминавай, Гералт.
— Трябва.
— Ти видя ли… видя ли това?
— Да. Не за пръв път.
— И какво?
— Няма смисъл да се оглеждаме назад.
— Не заминавай, моля те.
— Трябва. Погрижи се за Йола. Довиждане, Ненеке.
Жрицата бавно поклати глава, подсмъркна и с рязко, отсечено движение избърса сълзата си.
— Сбогом — прошепна тя, като го гледаше в очите.