— Лежи, магьоснико — каза Велерад. — Лежи, не мърдай.
— Моят… меч…
— Да, да. Най-важното, разбира се, е сребърният ти вещерски меч. Тук е, не се притеснявай. И мечът, и сандъчето. И три хиляди орена. Да, да, не говори. Аз съм стар глупак, а ти — мъдър вещер. Фолтест не спира да повтаря това вече два дни.
— Два?
— Точно така, два. Добре те беше наредила, виждаше ти се всичко, което имаш там, в шията. Загуби много кръв. За щастие тръгнахме към двореца веднага след трети петли. Никой във Визим не мигна тази нощ. Не беше възможно да се заспи. Вие там вдигахте страхотна врява. Уморява ли те дърдоренето ми?
— Прин… цесата?
— Принцеса като принцеса. Слабичка. И някаква глупавичка. Не спира да плаче. И се напикава в леглото. Но Фолтест казва, че това ще се промени. Мисля, че не към по-лошо, а, Гералт?
Вещерът затвори очи.
— Добре, тръгвам си вече. — Велерад стана. — Почивай си. Но преди да си тръгна, кажи, защо си я захапал? А, Гералт?
Вещерът спеше.
Гласът на здравия разум II
1
— Гералт.
Той вдигна глава и се изтръгна от съня. Слънцето вече беше високо и ослепителните му златисти лъчи упорито проникваха през процепите в капака на прозореца. Вещерът прикри очите си с длан — ненужен, неосъзнат жест, от който по никакъв начин не можеше да се избави. А беше достатъчно само да свие зениците си, за да ги превърне в отвесни процепи.
— Вече е късно — каза Ненеке, отваряйки капаците. — Успахте се. Йола, изчезвай. Веднага.
Девойката се изправи рязко, наведе се и вдигна от пода наметалото си. Върху рамото му, там, където току-що се бе допирала устата й, Гералт усети струйка все още топла слюнка.
— Почакай — изрече той неуверено. Тя го погледна и бързо се извърна.
Беше се променила. Вече нищо не бе останало от онази русалка, от онова сияещо видение от лайка, което беше на разсъмване. Очите й бяха сини, а не черни. И беше осеяна навсякъде с лунички — по носа, гърдите, раменете. Луничките бяха много привлекателни и отиваха на цвета на кожата й и червените й коси. Но той не ги виждаше тогава, на разсъмване, когато тя бе негова мечта. Той забеляза със срам и съжаление, че й е обиден, защото е престанала да бъде мечтата му. Никога нямаше да си прости това съжаление.
— Почакай — повтори. — Йола… Исках…
— Не й говори нищо, Гералт — каза Ненеке. — Така или иначе тя няма да ти отговори. Върви си, Йола. Побързай, дете.
Девойката, загърнала се с наметалото, се забърза към вратата, шляпайки по пода с босите си стъпала, смутена, изчервена, засрамена. Вече с нищо не напомняше на…
Йенефер.
— Ненеке — каза той, докато си обличаше ризата. — Надявам се, че нямаш претенции… Че няма да я накажеш?
— Глупчо — изсумтя жрицата, приближавайки се до леглото. — Забрави ли къде си? Това не е отшелнически дом и не е Съвет на старейшините. Това е храм на Мелителе. Нашата богиня не забранява на жриците си… нищо. Почти.
— Но ти й забрани да говори с мен.
— Не съм й забранила, а ти посочих колко е безсмислено. Йола мълчи.
— Какво?
— Мълчи, защото е дала такъв обет. Това е една от формите на саможертва, благодарение на които… Какво съм тръгнала да ти обяснявам, така или иначе няма да разбереш, дори няма да се опиташ да разбереш. Знам какво е отношението ти към религията. Чакай, не бързай да се обличаш. Искам да видя как зарастват раните на шията ти.
Тя седна на края на леглото и умело размота плътната ленена превръзка. Той се намръщи от болка.
Веднага след пристигането му в Еландер Ненеке свали безобразните груби шевове с обущарски конец, направени във Визим, отвори раната и го бинтова отново. Резултатът беше налице — бе дошъл в храма почти здрав, само може би не напълно подвижен. Сега отново се чувстваше болен и изтощен. Но не протестираше. Познаваше жрицата от дълги години и знаеше колко големи са познанията й в лечителството и колко богата и разнообразна беше аптеката й. Лечението в храма на Мелителе можеше само да му е от полза.
Ненеке опипа раната, проми я и започна да го хока. Той вече знаеше думите й наизуст — жрицата не пропускаше случай да му се накара винаги, когато погледът й попаднеше на следите от ноктите на принцесата на Визим.
— Какъв ужас! Да позволиш на най-обикновена вампирка да те осакати така! Мускулите, сухожилията — още малко и е щяла да разкъса сънната ти артерия! Велика Мелителе, Гералт, какво става с теб? Как си могъл да я допуснеш толкова близо? Какво си искал да направиш? Да я почистиш?
Той не отговори, само леко се усмихна.
— Не ми се усмихвай глупаво! — Жрицата стана и взе от скрина торбата с лекарствата. Въпреки че беше пълна и ниска, тя се движеше с лекота и изящество. — В случилото се няма нищо забавно. Губиш рефлексите си, Гералт.