— Йола не е медиум и не е умствено изостанала гадателка. Тя е девойка, ползваща се с особеното благоразположение на богинята. Бъди така добър да не правиш глупави гримаси. Казах ти, че ми е известно отношението ти към религиите. Това никога не ми е пречило особено много и мисля, че и в бъдеще няма да ми пречи. Не съм фанатичка. Никой не ти забранява да мислиш, че ни управлява Природата и скритата в нея Мощ. Свободен си да мислиш, че боговете, включително и моята Мелителе, са само персонификация на тази Мощ, измислени за простолюдието, за я разбере по-лесно и признае съществуването й. Според теб това е сляпа сила. А на мен, Гералт, вярата ми позволява да очаквам от природата това, което е въплътено в моята богиня — ред, принципи, добро. И надежда.
— Знам.
— Щом знаеш, защо не се доверяваш на транса? От какво се страхуваш? Да не те карам да си биеш челото в пода пред статуята и да пееш църковни песни? Гералт, ние просто ще поседим заедно — ти, аз и Йола. И ще видим дали способностите на тази девойка ще ни помогнат да се ориентираме в кълбото от сили, които те обгръщат. Може би ще узнаем нещо, което си струва да знаем. А може и да не узнаем нищо. Възможно е обгръщащите те сили на предопределение да не пожелаят да ни се обявят, да останат скрити и непонятни. Не знам. Но защо не опитаме?
— Защото е безсмислено. Не ме обгръщат никакви кълба предопределение. А и да ме обгръщат, за какъв дявол да се ровим в тях?
— Гералт, ти си болен.
— Искаш да кажеш ранен.
— Знам какво искам да кажа. С теб нещо не е наред, усещам го. Нали те познавам от дете, когато ми стигаше до кръста. А сега усещам, че те е обхванал някакъв адски, вихър, че си се объркал, попаднал си в примка, която постепенно се затяга около теб. Искам да знам какво става. Няма да успея сама, принудена съм да разчитам на способностите на Йола.
— Не възнамеряваш ли да проникнеш прекалено дълбоко? И за какво е тази метафизика? Ако искаш, ще ти се изповядам. Ще запълня вечерите ти с разкази за най-интересните събития от последните няколко години. Нареди да приготвят буренце с бира, за да не ми пресъхне гърлото, и можем да започнем още сега. Само че се страхувам, че ще се разочароваш, защото няма да намериш в разказите ми никакви кълба и примки. Това са обикновени вещерски истории.
— Ще ги послушам с удоволствие. Но трансът, повтарям, няма да попречи.
— А не ти ли се струва — усмихна се той, — че моята невяра в смисъла на такъв транс предварително го прави нецелесъобразен?
— Не. И знаеш ли защо?
— Защо?
Ненеке са наведе напред и го погледна в очите, като се усмихваше някак странно.
— Защото това би било първото известно ми доказателство, че невярата има някаква сила.
Зрънце истина
1
Черните точици върху светлото, изпълнено с ивици от облаци небе привлякоха с движението си вниманието на вещера. Бяха много. Птиците кръжаха, описваха бавни, спокойни кръгове, после внезапно се снижаваха и отново излитаха нагоре, размахвайки учестено криле.
Вещерът дълго наблюдава птиците, оценяваше разстоянието и приблизителното време, необходимо за преодоляването му, с отчитане на релефа на местността, гъстотата на гората, дълбочината и направлението на дерето, което — както той подозираше — се намираше на пътя му. Най-накрая отметна наметалото си и затегна с още две дупки ремъка, който препасваше по диагонал гърдите му. Ръкохватката на меча, висящ на гърба му, се подаваше иззад дясното му рамо.
— Да повървим малко, Плотка — каза вещерът. — Ще свърнем от пътя. Струва ми се, че птиците си имат някаква причина, за да кръжат там.
Кобилата, разбира се, не отговори, но тръгна, подчинявайки се на познатия глас.
— Кой знае, може да е паднал лос — говореше Гералт. — А може и да не е лос. Кой знае?
Дерето наистина беше там, където очакваше — в един момент той видя отгоре короните на дърветата, запълнили плътно долината. Но склоновете на дерето се оказаха полегати, а дъното — сухо, без трънаци и гниещи стебла.
Успя да премине лесно. На другата страна имаше брезова горичка, а след нея — голяма поляна, храсталак и повалени от вятъра дървета, протягащи нагоре пипалца от оплетени клони и корени.
Птиците, уплашени от появата на конника, излетяха по-нависоко и закрякаха неистово, пронизително и хрипливо.
Гералт видя първото тяло веднага — бялото кожухче от овча кожа и матово синята рокля се открояваха на фона на островчетата пожълтяла трева. Не видя втория труп, но знаеше къде се намира — разположението му се издаваше от позицията на три седнали на задните си крака вълка, които гледаха спокойно приближаващия ездач. Кобилата на вещера изпръхтя. Вълците като по команда, без да бързат, безшумно побягнаха в тръс към гората, като от време на време обръщаха триъгълните си глави към странника. Гералт скочи от коня.