— Не. Психически… е невъзможно да се каже. Мисля, че ще е като… трудно е да кажа… три-четири годишно дете. Дълго време ще се нуждае от много грижи.
— Това е ясно. Уважаеми?
— Слушам ви.
— Това може ли да се върне при нея? По-късно?
Вещерът мълчеше.
— Аха — изрече кралят. — Може. И тогава — какво?
— Ако след дълга, няколкодневна липса на съзнание тя умре, тялото трябва да се изгори. Бързо.
Фолтест се навъси.
— Но не мисля, че ще се стигне дотам — добави Гералт. — За по-сигурно, господарю, ще ви дам няколко съвета как да намалите опасността.
— Още сега? Не е ли прекалено рано, уважаеми? А ако…
— Още сега — прекъсна го ривиецът. — Какво ли не се случва, господарю. Може да стане така, че на сутринта да намерите в криптата принцесата със свалена магия и моя труп.
— Дори това? Въпреки разрешението ми за самоотбрана? От което, изглежда, ти не се нуждаеш особено много…
— Това е сериозна работа, господарю. Рискът е много голям. Затова слушайте: принцесата трябва постоянно да носи на шията си сапфир, най-добре — инклуз, на сребърна верижка. Постоянно. Денем и нощем.
— Какво е това инклуз?
— Сапфир с мехурче въздух вътре. Освен това в камината на спалнята й от време на време трябва да се изгарят клончета хвойна, жълт цветилник и лещак.
Фолтест се замисли.
— Благодаря за съветите, уважаеми. Ще се придържам към тях, в случай че… А сега ме слушай внимателно. Ако видиш, че случаят е безнадежден, убий я. Ако премахнеш магията, но разбереш, че момичето няма да бъде… нормално… ако у теб се появи дори сянка на съмнение в това, че всичко е минало както трябва — убий я. Не се бой от мен. Аз ще ти се развикам пред хората, ще те изгоня от двореца и града, но нищо повече. Награда, разбира се, няма да ти дам. Може би ще си изтъргуваш нещо — знаеш от кого.
Двамата помълчаха.
— Гералт. — Фолтест за пръв път нарече вещера по име.
— Слушам ви.
— Колко истина има в слуховете, че детето е станало такова, а не друго, защото Ада беше моя сестра?
— Малко. Заклинанието трябва да се направи, такива заклинания не се появяват сами. Но мисля, че връзката със сестра ви е била причината да се направи заклинанието, и следователно е причина за този резултат.
— Така и предполагах. Така говореха някои от Просветените, макар и не всички. Гералт, откъде идват тези неща? Заклинанията, магиите?
— Не знам, господарю. Просветените се занимават с изследване на причините за тези явления. На нас, вещерите, ни е достатъчно да знаем, че с концентриране на волята могат да се предизвикат такива явления и как да боравим с тях.
— Да убивате?
— Най-вече. За това, впрочем, ни плащат най-често. По принцип хората просто искат да се предпазят от заплахата. Ако на съвестта на чудовището лежат и трупове, към мотивите се добавя и отмъщението.
Кралят стана, разходи се из стаята и спря пред окачения на стената меч на вещера.
— С този ли? — попита, без да поглежда Гералт.
— Не. Този е против хора.
— Да, чух за това. Знаеш ли какво, Гералт? Ще вляза с теб в криптата.
— Изключено.
Фолтест се обърна, очите му заискряха.
— Знаеш ли, магьоснико, че не съм я виждал нито веднъж? Нито при раждането, нито… по-късно. Страх ме беше. Може и да не я видя никога, нали? Имам право поне да видя как я убиваш.
— Повтарям — изключено е. Това ще означава сигурна смърт. И за мен също. Достатъчно е да отслабя вниманието си, волята си… Не, господарю.
Фолтест се извърна и тръгна към вратата. На Гералт му се стори, че той ще излезе, без да каже нито дума, без прощален жест, но кралят се спря и го погледна.
— Ти будиш доверие — каза той. — Макар и да знам що за стока си. Разказаха ми какво е станало в кръчмата. Сигурен съм, че си убил тези главорези само за да вдигнеш шум, да смаеш хората и мен. Убеден съм, че си могъл да се справиш с тях и без да ги убиваш. Страхувам се, че никога няма да разбера дали отиваш да спасиш дъщеря ми или да я убиеш. Но съм съгласен и на това. Принуден съм да се съглася. И знаеш ли защо?
Гералт не отговори.
— Защото — каза кралят — мисля, че тя страда. Нали?
Вещерът гледаше проницателно краля. Не потвърди, не направи дори най-малък жест, но Фолтест знаеше. Знаеше отговора.
5
Гералт погледна за последен път през прозореца на двореца. Стъмваше се бързо. Отвъд езерото примигваха мъгливите светлинки на Визим. Около двореца беше пустош — ивица ничия земя, с която за шестте изминали години градът се беше оградил от опасното място, без да остави нищо, освен развалини, изгнили греди и остатъци от ограда, която, явно, никой нямаше намерение да разглобява и пренася. В най-далечната; точка, на другия край на града, беше пренесъл резиденцията си кралят — изпъкналата кула на новия дворец чернееше в далечината на фона на тъмносиньото небе.