Огнян Банков
Последствията от едно ограничение
Силният вятър беше успял някакси да отвори прозореца и сега целия му кабинет приличаше по-скоро на пункт за вторични суровини. Когато влезе, първата му мисъл бе, че сигурно е сбъркал етажа, но под купищата разпиляни листа и други хартии той разпозна собствената си бърлога. Затвори прозореца и започна с нервни движения да оправя тая бъркотия.
Към десет и половина звънна телефона.
— Ало?
— Китанов, как върви? — попита шефът му с мек глас „Затишие пред буря“.
— Ами… Има още време.
— А ще се вместите ли в него?
— Ами мисля, че не.
Изригването не закъсня.
— Абе колко време ще трябва да те чакам, а? Цялата компания е в застой и защо, моля ти се? Ами заради отдела на Китанов! Виж сега! За последен път ти правя отсрочка. Ако до края на тази седмица не сте свършили… Ясно ли е?
— Да, разбира се.
— Добре — шефа продължи пак със спокоен глас, — но гледай тоя път да успееш.
— Да, да.
— Е, дочуване.
— Дочуване.
Остави меко слушалката на мястото й. Чувстваше как сърцето му бие сякаш в гърлото му. Преглътна тежко и се обърна към компютъра.
— По дяволите! — каза тихо и някак отчаяно-примирено.
Избърса потта от челото си и стана рязко от бюрото, като с това събори няколко папки на земята. Листата с шумолене се разпиляха по пода. Искаше му се да изпсува, но не му достигна сила. Сега трябваше да обиколи отдела и да види какво може да се направи за ускоряване на работата.
Работния ден беше свършил преди половин час. Събра си бумагите и се насочи към асансьора. Дано поне да не се налага да чака докато стигне повърхността.
По коридора все още се мотаеха няколко закъсняли като него.
— Китанов, към бюфета ли си? — чу зад гърба си.
— Не, към асансьра.
Оня махна с ръка и изчезна в кабинета си.
Опипа джоба си, усети хладината и успокоен продължи напред с бързи крачки. Искаше му се да е вече горе. Тук се чувстваше наелектризирания въздух от климатичната инсталация, която така и никога не поддържаше нормална температура.
В кабината бяха само около десетина човека. Имаше си и предимства в това да тръгваш по-късно. Влезе и се обърна към вратата. Както винаги сега трябваше да кисне тук три минути докато стигнат горе. Поразхлаби малко възела на вратовръзката си и откопча горното копче на ризата. Не беше кой знае колко по-добре. Свали вратовръзката — така беше значително по-удобно. Пристъпи леко назад и с ужас усети, че е настъпил някой.
— Ей, може ли по-внимателно! — разпени му се някаква русокоса.
— Извинете — каза той притеснено.
— Знаете ли колко ме интересува вашето извинение? — тя се премести назад в кабината.
Бутна с показалец очилата си и избърса чело.
Най-после на повърхноста! Вдиша дълбоко от свежия въздух. Настроението му се подобри незначително и той се насочи към спирката на аеробуса, но още не беше преполовил разтоянието и се сети за поръчката на жена си. Бръкна в външния джоб на сакото, но там листчето го нямаше. Зарови припряно дрехите си и накрая го откри в джоба на ризата. Погледна го и само от това му се зави свят — бяха записани повече от десетина различни неща. Обикалянето за тях щеше да му отнеме поне половин час, а само преди миг си се представяше как след двайсет минути ще се хвърли в топлата вана. Стисна зъби и се запъти към огромния супермаркет на ъгъла.
Погледнат отстрани със сигурност беше комична гледка — в ръцете по една препълнена торба, под едната мишница куфарчето, което упорито се опитва да падне, разкопчаната риза на фона на костюма и като за капак накривените очила с няколко кичура мокра коса, по които се стича пролетния дъжд.
Наджапа в локвите по тротоара, ритна вратичката и влезе в градината. С последни усилия стигна до вратата на къщата и с глава натисна звънеца. Чу се едно приятно меко „Динг-донг“.
— О, тате ти ли си? — отвори синът му и моментално изчезна вътре.
Бутна вратата и влезе. От подгизналото му сако на пода обилно капеше вода. Остави торбите, подпря куфарчето на стената и понечи да се съблече, когато дофтаса женаа му.
— Боже господи! Виж какво направи! — тя му сочеше локвата под него. — Току що бях измила. Защо не се събу отвън?
Психологът на компанията го беше посъветвал, ако не иска да избухва, да брои намаляващо от 100.
„100“ — започна наум.
— Сега трябва да мия отново. И виж се само как изглеждаш.
„99“, „98“, „97“…
Тя забеляза торбите, взе ги и отиде с тях в кухнята.
Събу джвакащите обувки. Свали бавно сакото и го сложи на закачалката. Веднъж да стигнеше до ваната!