— Няма зеле!!! — долетя от кухнята. — Защо не си взел зеле?
— В супермаркета до нас нямаше.
— Ами защо тогава не отиде някъде другаде?
Отброи светкавично от 97 до 56.
— Сега как ще сготвя?
56…43
Тръгна към банята.
— И къде си оставил сакото си! Боже господи! — тя сякаш нарочно се опитваше да го вбеси.
43…20
В хола се спъна в някаква играчка на сина си.
20…18
Прекоси и последните метри до заветното място и с облекчение влезе.
Остатъка от седмицата излетя без да го усети. Като по чудо отделът успя да привърши работата в срок. Най-после беше доживял до петък и сега искаше само да се прибере и да седне пред телевизора. Обаче имаше пак да прави сума ти покупки, прилежно записани на листче, приготвено прилежно от жена му.
В обедната почивка отново беше ходил до психолога на компанията. Напредваха бавно, но този път вече имаше някакъв резултат.
— Имате нужда от душевно разтоварване — беше казал психологът. — Досега в себе си сте събрали много гняв и което е по-лошото — страх ви е да го излеете. Чувствате се неуверен… Като ви казах да носите в себе си лазерен пистолет смятах, че това ще ви възвърне увереноста, но явно не помогна. Затова ще е по-добре да не го мъкнете. Оставете го вкъщи. Другия вид терапия е чрез компютърни игри. Не, не се учудвайте. Точно така — чрез компютърни игри. Или по-точно игра. Пуска ви се симулация на някакъв жесток свят в който вие трябва да рушите и убивате. Това помага при 90% от хората да се освободят от нервното напрежение. За съжаление симулаторът е зает чак до сряда. Запазил съм ви час — 15:00. Уверявам ви, че всичко е много реалистично и след известно време в него, човек напълно се вживява в играта. Елате в сряда и повече няма да имате проблеми.
За четиридесет минути накупи всичко, което трябваше и вече беше в аеробуса на път за вкъщи. Днес се връщаше навреме и беше доста претъпкано. За късмет успя да намери свободно мясно и сега седеше с дежурните две торби на колената си и куфарчето на пода между тях. Намести очилата си и заби нефокусиран поглед в пейзажа отвън.
Вечерта премина относително тихо. Няколкото заяждания от страна на жена му не бяха особено находчиви, а отгоре на това бяха единични и в крайна сметка не се наложи да прибягва до брояча.
Беше седнал пред визиостената, когато синът му каза:
— Тате, айде утре да отидем на планина, а?
— Как ти хрумна точно сега? — попита той изненадано.
— Ами всички мои приятели се хвалят, че бащите им ги водели на планина, а ти никъде не ме водиш.
— И къде искаш да отидем?
— Ами не знам… ти не знаеш ли някое място?
— Знам, но то не е точно в планината. По скоро е в една хубава гора.
— Ами хайде, хайде — заподскача синът му.
— Какво ще кажеш? — обърна се той към жена си.
— … наводнението е причинило големи щети в западната част на страната, като най-засегнат … — новините по телевизията си течаха.
— Утре съм на фризьор. Отидете двамата.
— Какво?! Та утре е събота. Какъв фризьор?
— Най-обикновен — тросна се тя — и то познай защо? Защото…
Той вече не я слушаше. Прехвърли вниманието си към екрана.
— … според последните сведения са се активирали прилепите-скорпиони. Движат се на ята от по двайсет — трийсет индивида и нападат…
— Но ти въобще не ме слушаш?!
Погледна я — да се каже, че го гледаше сърдито беше малко. Погледа и поскоро беше като на бик, който рие с крак арената и всеки момент се готви да наниже на рогата си оня копелдак, дето го дразни с червения плащ.
— Извинявай, не беше нарочно — каза той примирено.
— Оставаше и да беше! Чиниите са в мивката.
— Добре де, поне да свършат новините?
— Прави каквото искаш…
Надигна се от удобния фотьойл и с известно нежелание се запъти към кухнята.
„Кога ли ще прежаля няколко стотачки и ще купя една миячна машина?“ — запита се наум. „Няма да е скоро“ — отговора си го знаеше и предварително. Ами да! Нали половината от заплатата я харчеше жена му с нейните си там прищевки, и как няма да харчи, като по цял ден се чуди какво да прави. И заради това сега трябваше да мие чиниите на ръка сякаш не бяха двадесет и втори век, а някъде около петнадесети. Те тогава имали ли са въобще чинии?
Току що бяха закусили. Приготвените раници ги чакаха да тръгнат хвърлени до вратата. Ако видеше това жена му нямаше да пропусне да тегли едно конско, но добре, че когато ставаше тя само го изгледа убийствено за това, че я е събудил и отново зари глава в възглавницата. За сметка на това, обаче се наложи той да приготвя закуската. Е какво пък — всяко зло за добро, т.е. обратното.
— Тате, тръгваме ли? — запита синът му нетърпеливо.