Сега вече му беше ясно защо психолога не се поколеба да го посъветва да носи оръжие. Даже и да полудееше това ограничение в подсъзнанието му щеше да го спира да убие когото и да било.
Свали поглед към книгата, обърна на първата страница и се зачете.
— Татеее, ей тук да сложим палатката? — провикна се синът му от около трийсетина метра пред него, сочейки земята пред него.
— Добре.
Слънцето вече допираше хоризонта и бяха решили, че е крайно време да опънат палатката и да вечерят.
— А не тук не става — разочаровано каза момчето. — Има някакво лайно…
— Абе, колко пъти съм ти казвал да не говориш такива приказки? — каза задължителната за подобни случаи фраза Китанов. — Къде е? А да… Ами ще сложим палатката малко по-встрани. Ела!
Десетина минути по-късно бяха привършили с тази операция и уморени се тръшнаха на тревата.
— Не си представях, че е толкова трудно да се опъне една нищо и никаква палатка!
— Татко?
— Да?
— Ще запалим ли огън? — детските очи бяха пълни с надежда.
— Разбира се, събери няколко клонки!
Върхът на светилото бавно се топеше и си отмъщаваше като оцветяваше облаците в червено.
— Толкова стигат ли? — синът му тръшна наколко сухи клонки на земята.
— Ще стигнат за един малък огън…
— Малък?! О — о — о!
Хлапето се втурна отново към дърветата.
Извади котлона от раницата и я хвърли небрежно в палатката. Съжали, че го направи, защото се оказа, че е забравил консервите. Превъзмогна мързела си и стана, за да ги вземе.
— Тия ще стигнат ли за голям огън?
— За голям — не, но за среден ще стигнат — каза, излизайки.
— Уффф…
— Остави, стига толкова! Сядай, ей сега ще стопля консервите.
— Тате, защо да не ги стоплим на огъня? Нали не са пластмасови, а метални? Нали нищо няма да им стане?
— Няма, но защо да ги топлим на огъня, като имаме котлон. Ще стане по-бързо.
— Не, искам на огъня… Искам на огъня!
— Абе айде сега…
— Ама искам на огъня — молеше се малкия. — Нали нищо няма да им стане!
Погледна сина си строго, направи се, че мисли и каза:
— Добре де, щом искаш.
Из цялата местност се усещаше ленивата миризма на комнуна, разнасяна бавно от лекия ветрец. Няколкото консерви тихо цвърчаха на пламъците.
— Май трябваше да ги отворим след като се стоплят, а?
— Що бе? Я виж колко готино мирише…
— Не рови с тая пръчка толкова рязко в жарта!
— Що бе, тате?
— Защото ще бутнеш скарата. И стига с това „Що“. Казва се „Защо“.
„Скарата“ представляваше някаква негова импровизация, която изгради от няколко останали от строежа на палатката метални пръчки. Така и не можа да разбере къде трябва да се поставят.
Изсипаха яденето в хартиените чинийки, които бяха взели от вкъщи и започнаха здраво да нагъват. За сина му, как да е имаше извинение — цял ден беше обикалял нагоре — надолу по реката и беше логично да е гладен, но за него, който целия следобед беше прекарал, лежейки под оная върба, нямаше никакво. Е, той все пак не си позволи удоволствието в лакомията си да изсипе част от яденето върху ръкава на якето си, и това беше единственото утешение за справедливостта.
— Внимавай де!
— Без да искам…
— Изтърси ръкава. Така. Избърши го с това — подаде му няколко салфетки.
Продължиха спокойно да вечерят, без да усетят първите пратеници на опастността. А и нямаше как да ги усетят, защото техните писъци бяха малко над звуковия обхват на човешкото ухо. Малко по-късно, от всички посоки започнаха да се събират все повече и повече прилепи-скорпиони, повиквани от своите събратя. Опияняващата миризма на комнуна ги привличаше почти неудържимо и единственото нещо, което ги спираше беше страхът от хората и огъня. Но и това беше до време. Колкото повече ставаха, толкова повече стадният инстинкт им даваше смелост и в един момент някои от тях се втурнаха в стремглав полет към заветната храна. Другите, доколкото можеха да преценят с дребния си колкото фъстък мозък, осъзнаха, че ще изпуснат кльопачката и последваха първите.
— Тате, чуваш ли?
— Какво?
— Нещо като пърхане на криле…
— Счуло ти се. Айде яж!
— Ето пак! Ама наистина! Не чуваш ли?
Китанов напрегна слух и като че ли наистина имаше нещо такова. Погледна към мястото откъдето идваше шума и ги видя. На фона на отблясъците на огъня, няколко малки черни силуета-сенки обикаляха по спирала огъня като с всяка обиколка приближаваха с по два-три метра.
— Тате-е-е, какво е тва-а-а-а — прошепна панически с треперещ глас синът му.
— Прилепи-скорпиони…
— Ще ни изядат ли?
— Глупости, намирисали са комнуната. Не трябваше да я топлим на огъня… Прави като мен и след малко ще сме се измъкнали!