Китанов извади две горящи пръчки от огъня, които имаше къде да се хванат и му ги даде. Намери още една, но да търси друга не остана време.
— Дай едната! — стисна в дясната си ръка импровизираните факли, а с лявата ръката на сина си. — А сега тичай колкото можеш по-бързо!!!
Двамата побягнаха, размахвайки огъня над главите си. На едно място спиралата се разцепи, пропусна бегълците и част от нея се понесе след тях. Те продължаваха да бягат, но разтоянието между преследвани и преследвачи непрекъснато се смаляваше. Китанов се обърна, като очакваше, че са ги оставили на мира.
— По дяволите!!! Давай!
„Заще не останаха при консервите?!? Защо ни гонят?!?“ — говореше си на ум той. „Якето!!!“ — проблесна изведнъж отговора на собствените му въпроси.
— Сваляй якето! — провикна се, тичайки.
— Какво?! — за миг учудването измести ужаса от очите на момчето.
— Свали това яке, за бога!
Китанов спря, хвана ципа и припряно го дръпна надолу. От рязкото движение той захапа блузата под него. Изпсува нещо цветисто, ръмжейки и се опита да го освободи. През това време прилепите ги бяха наближили на около двайсетина метра.
Дърпаше неистово, най-после ципа се освободи и го разкопча докрай. Съблече единия ръкав, завъртя сина си като пумпал на 180 градуса и измъкна и другия. Хвърли якето встрани и отново побегнаха, но този път вече свободни. Не бяха изминали и няколко метра и Китанов спря.
— Да бягаме бе, тате! Що спря?
Стоеше загледан в борещите се за плячката животинки и се любуваше на гледката в която имаше нещо величествено. В стремежа да се докопат до консервите закъснелите се опитваха да избутат с отчаяни действия пречещите им. Беше настанала страхотна бъркотия в която някои от прилепите бяха изтласквани към огъня и скоро освен тази на комнуната се почуства и миризмата на опърлена кожа.
Усети, че бръкнал в джоба и здраво е стиснал пистолета. Извади го бавно и започна да го разглежда сякаш за пръв път го вижда. Пламъците на огъня отблясваха заловещо и някак приканващо в метала. Настрои лъча на максимално фокусиране. Вдигна дулотото напред, взе на прицел един от прилепите и натисна спусъка. Не уцели. Приближи и отново стреля — същия резултат. Стреля пак и пак, и пак, и пак. Стреляше с максималната скорост на която беше способен. Повечето лъчи не уцелваха, прорязваха въздуха и изчезваха в нощното небе. Усети, че сърцето му бие сякаш ще се пръсне. Цялото му тяло се беше напрегнало, сякаш от това колко ще улучи зависи животът му. Някъде, като че от другия край на вселената чуваше, че синът му нещо вика. Продължаваше да стреля. Представяше си тези летящи гадинки ту като шефа си, ту като жена си или онази фукла в асансьора. Представяше си баща си, който не пропускаше случай и при най-малкото провинение да му смъкне кожата от бой с колана. Представяше си как сега за пръв път той е над тях и може да ги прави каквото си иска.
„Китанов, докрая на седмицата да сте свършили, иначе…“ — крещеше му с изкривено лице шефа.
Изтрел.
Лъчът уцели един от прилепите в главата и той падна мъртъв.
„Но ти въобще не ме слушаш?!“ — врещеше му тя на главата в изблик на ярост.
Изтрел.
Пронизано крило. Приближаваща земя. Удар. Гърчове.
„Знаете ли колко ме интересува вашето извинение?“
Горящо месо.
„Как можа да счупиш прозореца?“
„Не яж с ръце!“
„Измий чиниите!“
„… да сте свършили…“
„Знаете ли колко…“
„Виж какво направи!“
Гласовете прокънтяваха в главата му, отразяваха се в стените на черепа и пак, и пак, и пак. Целият свят се беше превърнал в едно безкрайно ехо от непоносими звуци.
Стрелеше, стреляше, стреляше, стреляше, стреляше, стреляше…
Смърт, смърт, смърт, смърт, смърт…
Продължаваше да натиска спусъка. В един момент се усети, че нещо не е в ред. Явно заряда на пистолета се беше изтощил и колкото и да натискаше резултат нямамаше.
Огледа се. Около него имаше към петнадесет паднали прилепа-скорпиони, повечето от които бяха в агония. Някои от последните уцелени все още димяха. Гадеше му се, но въпреки отвращението от това, което направи, чувстваше и някакво вътршно задоволство.
— Тате?
Обърна се бавно, опитвайки се да се върне в реалността.
— Тате, тръгваме ли? — синът му гледаше уплашено.
— Да, да.
В ръката си все още стискаше оръжието. Замахна с все сила и го запрати към реката. Чу се едно звучно „пльок“ и нищо повече. Интересно, какво ли очакваше? Да се продъни земята и да го погълне сред адски пламъци?
Вкара внимателно аероджета в гаража. Момчето едва изчака да се отвори люка и хукна към къщата.