Затвори вратата зад себе си. Остави якето на закачалката, събу се без да се навежда и тръгна към дневната. Както и очакваше жена му го дебнеше в бойно настроение седнала на фотьойла, и както също можеше да се предположи по телевизията течеше един от любимите и сериали от типа „Любов, романтика, сълзи, щастлив край или преведено — мед, масло, боза, лиги, помия“
— … беше страхотно. Да видиш само как татко…
— Иване, върви в стаята си! — каза заповеднически тя.
— Ама…
— Върви!
Малкия излезе с наведена глава.
— Как можа да го заведеш там? — обстрелът започваше. — Ти осъзнаваш ли, че тия прилепи можеха да го убият? Въобще можеш ли да го проумееш с гладкия си мозък, с който мислиш как само да си качиш краката и да четеш вестника? А?
По всичко личеше, че жена му се готви да му тегли една от нейните критични речи, които той трябва да изслушва със засрамени кимвания след всеки въпрос. Сега обаче, за разлика от друг път, нямаше намерение да го направи. Ситуацията му се струваше направо комична, тя — с пеньоар на цветчета застанала в агресивна стойка, той — с вълнени чорапи, стоящ на вратата на хола като наказан ученик.
Взе вестника от масата и седна на канапето. Разтвори го демонстративно и още по-демонстративно се зачете.
— Не смей да правиш така!!! — тя беше на границата на избесняването.
Остави вестника обратно, кръстоса ръце и се обърна към нея в очакване.
— Аз ти говоря, че за малко заради теб не загина сина ни, а ти си хващаш вестника. Как ти мина през акъла да отидете там?
— Не говори глупости! А започваш и да се повтаряш… и откъде мога да знам, че в Националния парк ще има прилепи-скорпиони? — започна със спокоен тон, докато тя го гледаше с увиснало чене. — Пък и те за твоя информация не нападат хора. Събраха се след като намирисаха комнуната и това е всичко.
Няколко секунди тя се опитваше да възприеме това, че и е възразил, а после и още няколко, за да измислил какво да отговори.
— Това е всичко? — тонът беше подигравателен. — И не ме прекъсвай като говоря…
— Не те прекъснах…
— Ето пак ме прекъсваш! Не знам какво става с теб, но напоследък се държиш страшно просташки.
— Ами как няма да те прекъсвам като говориш глупости.
— Аз ли говоря глупости? — гласът и чезнеше във фалцет.
— Не, разбира се. А какво е според теб това, че прилепите можели да го убият? Нали трябва да го ужилят поне десетина за да му стане нещо. А даже и да беше така поне за секунда помисли ли и за мен?
— Не смей да ми говориш така!
— Значи какво? Аз не те интересувам така ли?
— Как може да ме интересува един луд, който се разхожда с пистолет в джоба?
Това беше последния и коз. За нещастие използва го максимално навременно и постигна желания ефект.
— Значи аз съм луд, така ли? Значи си се омъжила за побъркан? А тогава ти каква си според теб? Богиня? Имаш ли и най-малка представа, какво си ми причинила всичките тези години? Сигурно си се хвалила пред твоите приятелки-клюкарки: „Вкъщи управлявам аз!“. А?
— Не наричай моите приятелки клюкарки!!!
— Как да не ги наричам, като по цял ден се чудите какво да правите и само харчите пари на вятъра. „Хей, я виж какво кожено палто!“ — имитираше с изтънен глас той. — „Дали ще ми отива?“; „Да, разбира се, на тебе всичко ти отива“ и други разни от сорта.
— Стига! — тя избухна в сълзи и избяга от стаята.
„Прекали…“ — каза си Китанов на ум.
Обаче това все някога това трябваше да се случи. Чувстваше се сякаш е изчезнало нещо, което отдавна го е тормозело. Имаше усещането за свобода. Наистина не трябваше да стига толкова надалеч с това гаврене, но изпитваше нужда да довърши всичко докрай и да си отмъсти. Като се сети за отмъщение, трябваше да се оправи и с още няколко човека. Нищо, че от това можеше да загуби работата си.
Винаги до днес смяташе, че събуждането в понеделник е най-гадното нещо на света, но от днес си промени мнението. Сега единственото нещо, което го вълнуваше беше дали ще намери, толкова рано, отворен оръжеен магазин. А да имаше и още нещо! За първи път откакто се помнеше с нетърпение очакваше да отиде на работа.
София, април-май, 1993