Най-сетне има и критици, които не могат да понасят идеята, че любимецът на целия свят се показва сякаш безволев. Те подчертават, че представата за Хамлетовата мудност се дължи изключително на неговите самоупреквания, които са само израз на силната му жажда за мъст и нетърпеливост, и обясняват бавенето му с обективни причини. Но кой друг би могъл да упрекне Хамлет, щом като държи тайната на убийството скрита в сърцето си? Само призракът, който действително идва повторно, за да наточи неговата „притъпена воля“. А освен това Шекспир ни показва много ясно, че пречките не са външни. Виждаме колко е лесно за Хамлет да се вмъкне в стаята на краля. Виждаме също как Лаерт, за да отмъсти за своя баща, вдига народа и насила се втурва в двореца. Това, което Лаерт може да направи заради дъртака Полоний, би било много по-лесно за Хамлет, любимеца на народа. Само няколко години по-рано Шекспир бе показал как Антоний с една умела реч пред народа определя съдбините на Римската империя; а между римската и датската тълпа — тъй както ги представя Шекспир — има доста много общо. Но на Хамлет липсва енергията и увереността в себе си, за да поеме този път. Нито пък му е възможно, както на Фортинбрас — другата контрастна фигура в драмата, — да се примири с неизбежността и да намери друга цел в живота: и той се терзае, измъчван от своята немощ.
Въпросът защо Хамлет, не действува едва ли е представлявал изобщо някакъв проблем за Шекспировата публика. Трагедията принадлежи към един установен и твърде популярен вид — трагедията на отмъщението — със своите определени традиции. „Испанската трагедия“ от Томас Кид (към 1585 г.), една от първите и най-популярни драми на времето, ни показва как старият Иеронимо отмъщава за своя син, коварно убит от племенника на краля. Но престъпникът остава неоткрит и Йеронимо научава тайната му от едно анонимно писмо, на което не знае дали да вярва, или не, а и да вярва, виновниците са твърде високопоставени, за да ги достигне правосъдието, и той самият е твърде слаб, за да може да ги нападне открито. И всичко това така тежи на неговото съзнание, че той изпада в страшна меланхолия, която убива енергията му и го докарва до прага на самата полуда — понякога дори отвъд него. Подозренията му се потвърждават, но той още се бави. Когато се опитва да се оплаче на краля, споменът за сина му засилва болезненото му състояние и той може само да бръщолеви несвързани думи, така че всички го смятат наистина за полудял. Едва накрая упреците на героинята му възвръщат нещо от загубената енергия. Двамата кроят хитър заговор и при едно театрално представление, в което участвуват и убийците, Йеронимо успява да забие истински нож в гърдите им и да се самоубие. Драмата е имала грамаден успех и макар че по-късно културните зрители са се надсмивали над старомодния й стил и наивните реплики, тя се е задържала на сцената повече от петдесет години. И на особено голям успех са се радвали сцените, показващи лудостта на Йеронимо; когато към края на века, т.е. малко преди написването на „Хамлет“, тя била възобновена, прибавени били нови епизоди, които представят тази лудост с още повече подробности и придават на Йеронимовите оплаквания по-силна социална насоченост, отговаряща на духа на новото време. Първата младежка трагедия на Шекспир „Тит Андроник“ (1592 г.) е явно подражание на „Испанска трагедия“ с повторение на същите мотиви — неправда, която остава ненаказана поради високото положение на престъпниците, меланхоличен герой, който дълго време не намира сили, за да отмъсти, и който изпада в състоя-ние близо до лудост, и накрая едно кърваво и страшно отмъщение. Към същото време се отнася още една трагедия от същия вид, навярно пак от Кид — старата трагедия за Хамлет, за която чуваме намеци у различни автори, но която за съжаление не е запазена.
Успехът си „Испанска трагедия“ дължи на много неща: на напрежението, патоса, звучната риторика, ужасите и пр. Колкото и скована и наивна да ни се вижда сега, тя открива нова епоха в английската драма. Но има две неща от особена важност за нейната популярност и за утвърждаването на трагедията на отмъщението като любим жанр. Кид заимствувал трагичния мотив за отмъщението от римските трагедии на Сенека, но му вложил ново съдържание. Отмъщението на Иеронимо не е резултат от лична омраза, а тържество на правдата там, където обикновеното правосъдие е безсилно. Йеронимо е хофмаршалът, който е отговорен за правораздаването в страната, има особено трагична ирония в неговата участ да осигурява правдата за другите, а да не може да я осигури за себе си. Той се явява като малкия човек, който се бори за правдата против насилията на аристокрацията. И колко здраво този мотив е бил свързан с представата за отмъстителя можем да видим от монолога на Хамлет, в който той изоставя ролята си като принц, за да изброи несгодите на обикновения човек, който страда от: