Отношението на Гогол към народа е изразено особено ярко в лиричните отстъпления на „Мъртви души“. Той се възхищава от острия и бърз ум на народа, който не търси думите си, не ги мъти като кокошка пиленцата си, а изведнъж ти лепва прозвището като паспорт за вечни времена и към него по-късно нищо не може да се прибави или изземе, така точно и пълно обрисува то човека. Гогол характеризира образа на народа и чрез руската песен, волна и широка като безкрайната руска степ. Образът на Русия се слива в съзнанието на писателя с образа на цялата родина, огромна, могъща, необятна. Сред нейния необхватен простор се ражда безпределната мисъл на народа, разгръщат се огромните му сили. Като славен юнак ще размаха той тежък боздуган и ще се разшета из безкрайната руска степ. Самият поет дълбоко чувствува връзката с родината, покорен и извисен от нейната сила и красота. „Русийо! Какво искаш ти от мене? Каква непостижима връзка се крие между нас? Защо гледаш така и защо всичко у тебе е обърнало към мене пълни с очакване очи?… И застрашително ме обгръща могъщото пространство, отразено с невиждана сила в моята глъбина; с неестествена власт се озариха моите очи: «их, каква бляскава, чудна, незнайна за земята далечина! Русийо!…»“ Вярата на Гогол в устрема на народа и в светлото бъдеще на родината достига най-висока художествена изява, когато рисува чудната картина на летящата птица-тройка, направена от майсторските ръце на ярославски мужик. Тя лети, пламенна и бързокрила, и пред нея се отдръпват, за да й направят път останалите народи и държави. „Ех,коне,коне — чудо коне! Вихри ли има във вашите гриви? Будно ухо ли пламти във всяка ваша жилка? Зачули от висинето позната песен — дружно и мигом напрягат те медна гръд и почти без да допрат копита о земята, се обръщат само на изопнати линии, летящи във въздуха, и носи се тя, цяла вдъхновена от бога!… Русийо, накъде летиш? Отговори! Не отговаря.“
Лиричните отстъпления, посветени на родината и народи, рязко се отличават по художествен стил от останалото произведение. Иронията, лукавият хумор или горчивият сарказъм тук отстъпват място на висок лиричен патос. Речта на писателя се излива в емоционални обръщения, реторични въпроси и възклицания, синтактични инверсии. Езикът му изобилствува със славянизми, които придават особена тържественост и приповдигнатост на речта.
„Мъртви души“ представлява връхна точка в творческото развитие на Гогол, най-висока проява на майсторството му като писател-реалист. Заедно с комедията „Ревизор“ тази Гоголева творба напълно утвърждава метода на критическия реализъм в развитието на руската литература. В сравнение със западните писатели този метод придобива у Гогол особен облик, тъй като е насочен не толкова срещу буржоазните явления в живота, колкото срещу господствуващата все още в Русия феодално-крепостническа система. С „Мъртви души“ Гогол разширява и разбирането за народност в литературата. Докато при Пушкин то се покрива до голяма степен с понятието за национална самобитност, то в творчеството на Гогол получава определена социална насоченост. Народностният характер на произведението се проявява преди всичко в острата критика на онези обществени сили, които спират развитието на страната, които подтискат и задушават нейните творчески сили. Народностната позиция на автора се разкрива и във вярата му в творческите сили на народа, в съзнанието, че именно той изразява духовната мощ на нацията. Поради това още Белински високо оценява безсмъртното Гоголево произведение „Мъртви души“ като „творение чисти руско, национално, изтръгнато от съкровищницата на народния живот, толкова правдиво, колкото и патриотично“, произведение, което „безпощадно смъква всякакво покривало от действителността и което диша страстна, темпераментна, кръвна любов към плодовитото зърно на руския живот“. Чернишевски от своя страна отбелязва в творчеството на Гогол и в неговия художествен метод нов етап в развитието на руската литература, който той с основание нарича „гоголевско направление в литературата“. Известният руски революционен демократ определя и голямото обществено значение на Гогол: „Отдавна не е имало писател — изтъква Чернишевски, — който да е бил така полезен за своя народ, както Гогол за Русия.“