Выбрать главу

Потискащо!

Едно време (той се помина) имаше истински пазар за такива приказки. Имаше вълшебни списания като „Сатърдей Ивнинг Поуст“, „Колиърс“ и „Америкън Мъркюри“. Фантастиката — и къса, и дълга — беше главното в тях. Ако разказът беше много дълъг за един брой, печатаха го в три, в пет, в девет броя. Отровната идея за „сбити“ и „кратки“ романи бе още непозната („Плейбой“ и „Космополитен“ превърнаха тази особена гнусотия в пагубна наука), на приказките се даваше подобаващо място и много се съмнявам, че съм единственият, който цял ден е чакал раздавачът да донесе „Поуст“, където трябваше да отпечатат новия разказ на Рей Бредбъри или последния епизод от сериала на Кларънс Бъдингтън Киланд.

Веднъж моето нетърпение ми скрои голям номер. Когато най-подир раздавачът се появи с бърз ход, преметнал кожената чанта през рамо, с летни шорти и лятна шапка на главата, аз го посрещнах в края на пътеката, като подскачах от крак на крак, сякаш ми се ходеше в тоалетната; сърцето ми беше в гърлото. Като се ръкува с мен крайно жестоко, той ми подаде сметката за тока. Сърцето ми падна в гащите. След като се помота, той най-сетне ми подаде „Поуст“. На корицата се хилеше Айзенхауер, нарисуван от Норман Рокуел; имаше статия за София Лорен от Питър Мартин; „Казах, че е прекрасно момче“ от Пат Никсън — сещаш се, нали — за мъжа й Ричард; имаше и разкази, разбира се — дълги, къси. Там беше и последната глава от сериала на Киланд. Хвала на господа!

И това не беше само веднъж. Така ставаше всяка шибана седмица. В деня, когато идваше „Поуст“, бях най-щастливото хлапе на цялото източно крайбрежие.

И днес има списания, които публикуват по-дълги фантастични произведения; сред тях „Атлантик Мантли“ и „Ню Йоркър“ се отнасят с особена симпатия към проблемите на автор, написал новела от 30 хиляди думи. Но нито едно от тези две списания не бяха много благосклонни към моята работа, която е съвсем обикновена, не много литературна и понякога (макар че е адски болезнено да си го призная) очевидно тромава.

В една или друга степен тези качества — колкото и да са непривлекателни — са причината за успехите на моите романи. Повечето от тях са обикновена фантастика за обикновени хора, литературният еквивалент на Големия Мак и големите пържоли от „Макдоналд“. Мога да открия елегантната проза и тя ми харесва, но ми е трудно или невъзможно сам да я пиша. Повечето от моите идоли като съзряващ автор бяха мускулести романисти е прозаичен стил, които се простираха от ужасното до екзистенциализма, като Теодор Драйзер и Франк Норис. Показна изисканост от силата на романистите! Човек се озовава само с един здрав крак, на който да се крепи, а кракът е доста тежък. Винаги съм се опитвал според силите си да давам добра тежест. Избери друг път, ако разбереш, че не можеш да бягаш като чистокръвен кон, можеш да си понапънеш мозъка (глас от галерията: „Какъв мозък, Кинг? Ха-ха, много смешно, момче, можеш да се махаш вече“).

В крайна сметка когато стигнах до новелата, която току-що прочете, изпаднах в недоумение. На едно място хората ми казаха, че стига да иска, Кинг може да публикува мръсния списък (някои критици твърдяха, че точно това ще правя през идните осем години), но аз не публикувах тези приказки, защото са много дълги, за да бъдат къси, и твърде къси, за да са наистина дълги. Ако разбираш какво искам да кажа.

— Si, senor, аз разбира! Свали ваш обуща! Пийне малко евтин ром! Скоро Медикор революсион стийл бенд идва и свири лошо калипсо! Вие обича яде добре-хубаво-чудесно, миисла! И вие има време, senor! Вие има време, защото аз миисла ваш история щее… бъде тук много време, да, да, страхотно, защо вие не отиде някъде да гътне някой куклен империалистически демокрация?

Най-подир реших да разбера дали „Вайкинг“, моето издателство на книги с твърди корици, и „Ню Америкън Лайбрари“, което издаваше книгите ми с мека подвързия, биха искали да направят една книга с разкази: за едно ловко бягство от затвора; за старец и момче, овързани в нечисти отношения на базата на взаимния паразитизъм; за изследователското пътешествие на четири провинциални момчета; за безграничния ужас на една млада жена, решена да роди детето си въпреки всичко (или пък за странния клуб, който всъщност не е клуб). Издателите се съгласиха. Така измъкнах тези четири дълги разказа от банановата република на новелата.