Какъв номер! Излиза, че Каменская добре се е подготвила за запознанството си с него, със Стасов. Удря, без да гледа, но уцелва точно. Ха опитай при това положение да излъжеш — знаеш ли колко дълбоко се е ровила, а не ти се иска да те улавят в лъжа, пък и би било глупаво. Той й е нужен. Но и тя му е нужна. Ала тя греши — той има избор и ще трябва да го направи, и то веднага, тук, в тази кухня. Трябва да реши да прикрива ли Ксения Мазуркевич. Ако тя е извършила убийството на Алина Вазнис и началникът на службата по безопасност изобличи своя шеф, тогава този началник ще остане без работа до края на живота си. Тук всичко е ясно. На кого му е потрябвало да топли змия в пазвата си и да живее върху буре с барут? А пък ако я прикрива, като дава на милицията лъжлива информация? Той може да измами бившите си колеги — не е толкова трудно, може да спаси Ксения, но после какво? Мазуркевич ще знае, че той, началникът на неговата служба по безопасност Владислав Стасов, напълно професионално води за носа криминалистите от милицията и укрива убийци от правосъдието. Утре ще сподели с някого тази информация, вдругиден тя ще се разчуе сред най-широки кръгове, а след още два дни при него, при Стасов, ще довтасат лошите чичковци и ще пожелаят той да работи за тях. Отиде ли — това значи да затъне в такъв бандитизъм, от който измъкване няма, само след половин година ще е зад решетките, хем не просто зад решетките, ами и с най-строгата присъда. Не отиде ли — ще живее най-много два часа, е, може и три. Не, излиза, че Каменская все пак е права, трябва да й стане приятел и двамата да търсят убиеца на Алина, който и да се окаже той. По-добре да остане без работа, но жив, отколкото с работа, но покойник.
— Ще ти кажа защо не обичам Боря Рудин и защо не искам да работя за него. Освен това ще ти кажа как днес ме извика Мазуркевич и поиска да проверя алибито на жена му Ксения…
Алина Вазнис пет години преди смъртта си
„Леонид Сергеевич! Вие сигурно добре познавате сюжета на «Трубадур» и неговата музика, но никога не сте слушали тази опера на руски език. Защото ако бяхте я слушали, щяхте да обърнете внимание на думите на Азучена на финала. Всъщност с тях завършва и цялата опера. Докато гледа през прозореца как екзекутират нейния осиновен син Манрико, тя възкликва: «Отмъстена е родната ми майка!» И тези думи преобръщат всички представи за образа на старата циганка.
Какво представлява Азучена? Циганка от табор. Някога, преди много години, майка й е била заловена в замъка на граф Ди Луна и изгорена на клада по обвинение в магьосничество. Защото са я сварили край леглото на един от синовете на графа, след което детето започнало да вехне и да боледува. Можем ли да смятаме, че майката на Азучена е била абсолютно невинна? Можем ли да сме сигурни, че болестта на детето е била случайна и не е била провокирана от злонамерени действия на циганката? Защото ако не е възнамерявала да стори зло, защо се е промъкнала в замъка, защо е стояла до креватчето на детето? Аз все пак съм склонна да мисля, че майката на Азучена е била виновна — може би в отравяне, може би в някакво екстрасензорно въздействие, но безспорно е била виновна. И е била наказана напълно заслужено, макар и неоправдано жестоко.
Какво става по-нататък? В желанието си да отмъсти за смъртта на майка си Азучена се промъква в замъка на графа и отвлича един от синовете му, още съвсем мъничък. Отвлича го, за да го изгори на клада като отмъщение за смъртта на майка си. Да убие дете? Невинно дете? Дори и за отмъщение, но съгласете се, Леонид Сергеевич, това все пак не е по християнски. Това е против Бог. И праведният гняв никак не украсява и не оправдава Азучена.
По-нататък. Азучена, която също наскоро е станала майка — а това между другото подчертава нейната абсолютна жестокост: да люлееш дете в ръцете си и да не пожалиш чуждото дете! — занася отвлеченото момченце при кладата, на която току-що са изгорили майка й, за да го изгори. Но тъй като е силно развълнувана, хвърля в огъня собствения си син, вместо сина на омразния граф Ди Луна. И след дълги плачове и ридания взема отвлеченото дете и започва да го отглежда като свое собствено. Защо, пита се тук? Щом толкова силно мразиш графа, захвърли сина му в гората — да го изядат вълците. Или го изгори на същата клада, която сигурно още не е догоряла. Ала не, Азучена изпитва съжаление към детето и очевидно — разкаяние. Едва след като се е лишила от собствения си син, тя проумява целия ужас на онова, което е смятала да стори на графа, а го е сторила на самата себе си. Логично би било след всичко това тя да върне детето в замъка, за да не причинява на графа страданията, които току–що и тя е изпитала. Но не го прави! Значи не съжалението и не състраданието са я ръководили в този момент. Какво тогава?