— Не мога да приема подобни жертви — гордо отказа Стасов. — Световната литература няма да ми го прости. Между другото как върви работата ти?
— Прекрасно. До следващия уикенд вероятно ще я допиша.
— И колко ще излезе?
— Двайсетина печатни коли. За съжаление — пак двайсетина: любимият ми обем. Издателят ми ще ме убие.
— Защо? — учуди се Стасов. — Двайсет коли да не е лошо?
— Разбира се, че е лошо — въздъхна Татяна. — На издателя му трябва обем, от който да направи книга. Или дванайсет-четиринайсет печатни коли за издание джобен формат, или двайсет и пет до трийсет — за дебела книга в обикновен формат. А двайсет не стават нито за едното, нито за другото. Джобният формат няма да издържи такъв обем и ще се разпадне, а обикновеният ще излезе тъничък и несериозен — да те е яд да го вземеш в ръце. И тогава издателят започва да си блъска главата какво да добави към моите двайсет коли, та да излезе дебела книга. Може да вземе повест от някой друг автор, но откъде да намери такава, която точно да му пасва на обема? Почти никой не пише повести от пет-осем колички, сега всички страдат от мания за величие — като мен. Всички бичат по осемнайсет-двайсет коли. Разбира се, освен най-опитните, които умеят предварително да си пресмятат обема.
— А ти не умееш ли?
— Не. Но се уча, така че положението не е отчайващо.
Стасов отново погледна часовника. Разговаряха вече три минути.
— Таня, защо не ти се обадя аз, а? Жал ми е за парите ти.
— Не фантазирай, ако обичаш. Мисля, че отдавна сме се разбрали по този въпрос. Аз изпитвам удоволствие от разговорите с теб и сама си плащам за това удоволствие.
— Обаче ако не беше толкова упорита и се беше омъжила за мен, щях да знам, че като говориш сега, харчиш наши общи пари. А така се чувствам като използвач.
— Е, Дима, нали сме се разбрали…
Татяна беше единствената, която от всички възможни производни от името Владислав беше избрала най-редкия вариант — Дима. Никой, освен нея не наричаше Стасов Дима. Всички останали му викаха Владик, Стасик и Славик.
Стасов се запозна с Татяна преди три месеца, дори няма и толкоз. Една седмица по-късно й направи предложение, с което изненада не само нея, но и себе си. Първия път Татяна не че му отказа, но някак не прие сериозно предложението му. Той повтори опита си след още една седмица и получи принципно съгласие да се върнат към обсъждането на въпроса през зимата. Но това не задоволи Стасов. Самият той не разбираше какво толкова го бе присърбяло да се жени за Татяна, но знаеше със сигурност: искаше това най-много от всичко на света. И все пак изтръгна от нея съгласие да сключат брак през януари.
— Абе помня, помня — не по-рано от януари. Но защо все пак не си помислиш още веднъж? Какво си се вкопчила в този януари? Хайде да се оженим сега! И всички проблеми ще отпаднат от само себе си.
— Добре де, в края на декември.
— Не, сега! — настояваше Стасов, усетил, че е улучил благоприятен момент и може да доизцеди неотстъпчивата си любима. Толкова му липсваше! Толкова беше влюбен!
— В началото на декември.
— Незабавно! Таня, моля ти се…
— Добре де, през ноември — предаде се Татяна.
— Разбрахме се! — подзе Стасов. — В началото на ноември, точно в Деня на милицията.
— Димка! Не прекалявай, не ме хващай за гушата.
— Благодаря ти, Танечка. Още през първия свободен уикенд ще дойда и ще подадем заявление. Как е Ирочка?
— Много добре. Пърха насам-натам, пее, готви, чисти, грижи се за мен като бавачка за бебе.
— Късметлийка си ми ти.
— Трябва да умееш да си избираш роднините, тогава и на теб ще ти върви.
Ирочка беше сестра на първия съпруг на Татяна. След развода съпругът й емигрирал в Канада, а родната му сестра се превърнала в най-близка приятелка, любимка и икономка на Татяна Образцова, която работеше като следовател, а в свободното си време, под псевдонима Татяна Томилина, пишеше криминални романи, които се търсеха много от читателите. Такава интензивна работа щеше да бъде невъзможна без Ирочка Милованова, която бе разтоварила Татяна от всички битови грижи и умело организираше времето й, превръщайки двайсет и четирите часа на денонощието най-малко в трийсет и шест — също както добрата домакиня успява от оскъдните запаси в хладилника си да стъкми трапеза за четирима внезапно довтасали гости.
След като затвори телефона, Стасов видя, че в кухнята със сънено олюляваща се походка влиза любимата му рожба, облечена в бархетна пижамка.