Ксения се извърна към него, лицето й бе разкривено от ледена омраза и презрение. На своите четирийсет и четири години тя не изглеждаше нито с ден по-млада — фигурата й вече се отпускаше, под очите бе плъзнала мрежа от ситни бръчици, косата й отдавна не блестеше. Ала в дните, когато се прибираше след луд секс с поредния случаен познат, тя беше почти красавица. Такова беше хобито на дъщерята на един от най-големите банкери в Русия — Козирев: да се качва в някоя кола с непознати мъже и да прави любов с тях в първата близка тиха пресечка. Понякога тези приключения завършваха с осветяване на купето на колата с фенера на милиционерски патрул, при което пред погледите на присъстващите се разкриваха безсрамно заголени женски гърди и мъжки задник. Със съставянето на протокола историята се разгласяваше, Козирев и Мазуркевич се хващаха за главите, а Ксения нагло се подхилваше — без нищо да отрича и без нищо да обещава. Сякаш й бе абсолютно безразлично ще има ли пари съпругът й или не. Тя бе свикнала да живее в разкош. Но още повече бе свикнала да се поддава на всяко свое желание. И ако усетеше нещо подобно, в употреба влизаха всякакви средства. Ксения знаеше, че Мазуркевич е зависим от тъста си във финансово отношение и ще търпи всичките й гадни номера.
Тя грабна от малката масичка току-що свалените брилянтени обеци и със сила ги запокити на пода, в краката на мъжа си.
— Абе я млъквай, импотент такъв! — процеди през зъби. — Намерил с какво да ме плаши. Сякаш няма да си намеря други брилянти…
Влезе в банята и затръшна вратата след себе си. Известно време Михаил Николаевич седя неподвижно, после си наля чашка коняк и я гаврътна. Съдовете му се разшириха, ръцете се затоплиха и треперенето постепенно спря. Той отиде до вратата на банята, зад която се чуваше равният шум на пуснатия душ.
— Видя ли те някой? — попита високо.
Ксения не отговори. Може би не го чу?
— Видя ли те някой, питам? — попита той още по-високо.
— Утре ще научиш — долетя до него присмехулният глас на жена му.
Не ще и дума, помисли си Мазуркевич, утре ще науча! Ако пак някой бе видял Ксения, още утре сутринта мълвата щеше да стигне до него. Целият „Сириус“ знаеше за финансовите проблеми на неговия президент и за условието, чието спазване бе необходимо за решаването на тези проблеми.
— Кучка! — прошепна той, задавен от безсилна злоба. — Каква кучка си само!
Каменская
Настя Каменская посвети съботната сутрин на любимото си занимание. Мързелува. Още предната вечер на въпроса на мъжа си: „Какво смяташ да правиш утре?“, тя честно отговори: „Ще мързелувам.“
И ето че сега се излежаваше, сърбайки силно горещо кафе, слушаше музика и лениво размишляваше. Вярно, трябва да й се признае — размислите й все пак бяха свързани с работата. Първо, мислеше за изчезналите веществени доказателства за убийството на петнайсетгодишното момче. Отделът им се занимаваше с това убийство вече четири месеца. Второ, мислеше за стоварилото се върху тях преди два дни убийство на петима души — цялото семейство на известен московски художник-портретист. Трето, Анастасия Каменская раздразнено си мислеше, че й предстои да получи новия си комплект униформени дрехи, а за целта ще трябва да намери старите ордери, срещу които така и не бе получила униформата си миналия път. Къде беше забутала тези ордери — Настя не можеше и не можеше да си спомни, значи щеше да й се наложи да съчинява покаян рапорт за тяхното загубване.
Предстоеше й да прекара съботата и неделята в приятна самота. Съпругът й работеше в Жуковское, край Москва, беше му далеч да пътува, ето защо в случаите, когато присъствието му в института в течение на няколко дни поред бе необходимо, Алексей живееше при родителите си, чието жилище бе на десет минути пеша от института. В понеделник трябваше да започне поредната важна международна конференция по проблем, по който докторът на физико-математическите науки професор Алексей Чистяков бе смятан за един от водещите специалисти, и естествено сега трябваше да работи денем и нощем — да подготвя своя доклад и да се занимава с маса организационни въпроси.
Друг повод за размисли бе търсенето на отговор на дежурния въпрос, който тя си задаваше всяка сутрин вече четири месеца: „Правилно ли постъпих, като се омъжих?“ В дните, когато в съзнанието й се оформяше отрицателен отговор, Настя кипеше от нерви, проклинаше целия свят и самата себе си. Но трябва да признаем — тези дни не бяха много. Днес, в събота, 16 септември 1995 година, отговорът бе положителен и това веднага повдигна настроението й и дори й вдъхна известна бодрост.