— На тях са записани филмите на Смулов, включително онези, в които е играла Алина. Ще ги изгледам — може нещо да ми хрумне.
— Че какво може да ти хрумне от гледането на такива филми! — присмехулно каза следователят. — Пълни глупости.
— Да ги взема значи?
— Вземай ги, вземай, само че после ги върни на Смулов или на роднините на Вазнис. Това семейство цепи косъма на две.
— И вие ли забелязахте? — обади се Коротков.
— Че как! Всичко е изписано на лицата им, само сляп човек не би забелязал. Когато разпитвах за пръв път стария Вазнис — това беше още в събота, — той ме питаше не за убитата си дъщеря, а кога можел да встъпи в правата на наследник. И дали при Алина не е регистриран още някой, който би му попречил да разполага напълно с апартамента. Впрочем грехота е да го осъждаме — с една заплата е отгледал три деца, сигурно много е мизерувал. Е, какво, приключваме ли? Факирът бил пиян и фокусът не станал, а?
Коротков облекчено си пое дъх. Следователят не се сърдеше, че го бяха вдигнали толкова рано, за да се окаже, че е било напразно. На своите четирийсет и шест години Борис Виталиевич си бе останал приветлив човек, имаше добро чувство за хумор и много добре помнеше годините, когато и той бе работил като криминалист. Общо взето, не блестеше с интелект, но детективите работеха с него без затруднения. В този смисъл Гмиря бе пълна противоположност на старши следователя от прокуратурата Олшански, с когото най-много обичаше да работи Настя. Характерът на Олшански бе непоносим, оперативните работници и експертите се страхуваха от него и мълком го ненавиждаха, макар да признаваха неговия висок професионализъм. За сметка на това обаче Олшански беше, първо, умен и, второ — мъжествен. Впрочем неспретнатата му външност на мъж, за когото няма кой да се погрижи, доста успешно скриваше тези му качества. Ех, ако сега на мястото на Гмиря беше Олшански, помисли си Коротков, той щеше да се вкопчи в идеята на Аска, че затворен човек като Алина Вазнис непременно трябва да е имал някакъв отдушник — дневник или грижливо укривана приятелка. Или не по-малко грижливо укриван любовник. Да, обаче Олшански, не и Гмиря. Гмиря не вярва в психологическите разсъждения, на него му трябват факти: свидетелски показания, предмети, документи, следи. Нещо, което може да се види и чуе, да се докосне и зафиксира. Ефимерните и недоказуеми неща са нула за него.
— Открихме още един фигурант, Борис Виталиевич — каза Настя, докато обличаше якето си и напъхваше в сака си поне десетина видеокасети. — Ако не бързате много, бих…
— Много бързам. — Гмиря погледна часовника си.
— Извикал съм хора за десет и трийсет. А ти какво искаше?
— Мислех си дали не бихте дошли с нас при него, разбира се, ако не е избягал.
— Изобщо не ме моли — времето ми е кът. Хайде идете сами, аз ще се включа после, ако трябва.
— Тогава почакайте още две минутки, ще се обадя на едно място. — Тя вдигна слушалката на телефона, окачен на стената. — Коля? Аз съм. Какво ще ми кажеш за Шалиско? Казвай, ще запомня… Така… Така… Къде е това? На „Сретенка“?… Далеч ли е от метрото?… Аха, добре, благодаря. Коротков да ти трябва случайно? Защото е тук, до мен… Давам ти го. — Тя подаде слушалката на Коротков. — Хайде, помоли се за покрив над главата, докато Коля още не си е планирал нещо романтично за вечерта.
Юра изхъмка и намигна на Настя:
— Грижовна моя! Какво щях да правя без теб!
Всички заедно слязоха долу. Гмиря, размахвайки куфарчето си, хукна към метрото, а Настя и Коротков се качиха в колата.
— Нашият Шалиско живее в Чертаново, а работи в редакцията на списание „Кино“, това е някъде на „Сретенка“. На домашния му телефон никой не отговарял, от службата му казали, че всеки момент ще дойде. Тръгваме ли?
— Тръгваме — въздъхна Коротков. — Но нека първо да хапнем, а? Защото аз изхвръкнах от къщи към шест и половина, само едно голо кафе съм пил.
— Добре — съгласи се Настя. — Оглеждай се: ако видиш нещо подходящо, ще хапнем.
Спряха до някакъв павилион, взеха си по парче топла пица и пак се скриха от дъжда в колата.
— Слушай — внезапно подзе Настя, — защо не се обадим на Смулов и не го питаме за този Шалиско? Ами ако ни каже нещо интересно?
Коротков тъжно погледна през прозореца. Дъждът се бе усилил — вече не ръмеше, а плющеше по тротоарите. Ама че кучешка работа, помисли си той незлобливо, никой не се интересува кога си ял за последен път, колко часа си спал през последния месец и помагат ли ти таблетките против главоболие. И ако имаш язва, а от постоянното напрежение и недоспиване главата те боли непрекъснато и вече не ти помагат никакви налични в аптеките лекарства, тези проблеми са си твои и само твои. Както и поскъпващият бензин, и вечно подгизналите обуща, и вмирисаната на урина и болест кучешка колибка, претенциозно наричана двустаен панелен апартамент със санитарен възел и без асансьор. Това са си твои проблеми и никой — нито държавата, нито собственото ти началство — няма намерение да ги решава.