— Ще проветря малко, че ми щипе на очите — толкова е задимено — поясни той. — Та така, слушам ви. Сигурно ме търсите по повод на Алина?
Коротков приседна до нечие бюро до фотьойла, в който се настани Павел. Настя остана някъде зад гърба му. Той разбра, че Селуянов очевидно бе успял да научи дори такава подробност като кое от осемте бюра принадлежи на Шалиско, тъй че Настя гледа да е по-близо до това бюро. Навярно очите й шарят по него, помисли си Юра.
— Кога за последен път видяхте Алина Вазнис?
— Отдавна.
— А по-точно?
— Много отдавна. Може би има половин година.
— А по телефона разговаряли ли сте напоследък?
— Сега ще ви кажа точно. — Шалиско се замисли.
— Тя щеше да пътува за външни снимки в средата на юли, два дни преди да замине ми се обади, каза ми в кой хотел ще бъде настанена.
— Защо?
— Как защо? — не разбра Шалиско.
— Защо ви го съобщи?
— За да й звънна.
— Защо е трябвало да й се обаждате в хотела?
— А, ето ти! — Шалиско се позасмя. — Но всичко това е игра, създаване на имидж. Нима не го разбрахте сами?
— Представете си, не го разбрах — хладно отвърна Коротков. — Чакам вашите разяснения, за предпочитане — правдиви.
Очите на Шалиско моментално се превърнаха в късчета лед, лицето му се вкамени.
— Нямате основания да ме подозирате в каквото и да било. И мисля, че още за нищо не съм ви излъгал. Във всеки случай — не сте ме хванали в лъжа. Така че, ако обичате, подбирайте си изразите.
Коротков разбра, че непростимо се е отпуснал, избрал е неверен тон и е подплашил събеседника си. Или го е накарал да бъде нащрек? Но беше толкова уморен и толкова го болеше главата…
— Моля да ме извините — примирително каза той. — Но вашите разяснения все пак са ми нужни.
— Добре — омекна Шалиско. — С Алина имахме връзка, но много отдавна, тя още играеше в музикалната студия. Една такава връзка, разбирате ли… С две думи — не твърде страстна. Алина беше доста хладна, за да влага страст в една връзка. Разделихме се като приятели. И ето че веднъж Алина ми казва: „Паша, оказа се, че много съм загубила, като се разделих с теб.“ Някой й бил казал, че една истинска звезда трябвало да има постоянни поклонници, които упорито търсят вниманието й и я засипват с цветя. А пък начинаещата, тъй да се каже, изгряващата звезда трябвало да има поне един. Разбирате ли, аз много красиво я ухажвах — е, знаете как се прави: цветя, разни подаръци, срещи, причаквания и тем подобни. Та значи посмяхме се ние и аз й предложих в памет на нашите нежни отношения да й помогна за имиджа й на звезда. Периодично ходех в студията, където се снимаше филм с нея, с букет. Непременно поднасях подаръци за рождения й ден и за всички празници. А когато пътуваше занякъде, задължително се обаждах в хотела и исках телефонния й номер. Разбира се, не ми го даваха — нали затова тя ме вкарваше в черните списъци, но за сметка на това всички знаеха, че Павел Шалиско страда от несподелена любов, а Алина Вазнис вече изнемогва от неговите ухажвания. Ето истината.
— Можете ли по някакъв начин да потвърдите разказа си?
— Но как? — разпери ръце Шалиско. — Освен, да речем, с факта, че жена ми знае за това. Те се познаваха с Алина. Нали разбирате — в наше време нищо не се прави просто така. Като помощ за Алина аз играех ролята на натрапчив поклонник, а като отплата за това Алина подхвърляше на жена ми материал за нейните журналистически изяви: светски клюки, новини от снимачните площадки и така нататък. Жена ми работи във вестник „Вечерен клуб“.
„Значи бил и женен“ — оклюмано си помисли Коротков. Не, за ролята на нещастен отхвърлен любовник, убил невярната си любима, Павел изобщо не подхождаше. Както би казала Аска — не става и туйто. А каква хубава версия беше!
— Юра — чу той зад гърба си гласа на Каменская, — ела за малко, ако обичаш.
Коротков тежко се надигна от стола и отиде при нея. Едно от чекмеджетата на бюрото, до което бе застанала Настя, беше леко издърпано и Юра видя дебела тетрадка с карирани листове и кафява обложка от изкуствена кожа. Шалиско светкавично се озова до тях.
— Какво търсите в бюрото ми? — ядосано попита той.
— Тази тетрадка ваша ли е? — попита Настя.
— Не. — Той смутено замълча. — За пръв път я виждам. Откъде се е взела?
Без да вади тетрадката от чекмеджето, Настя подхвана и повдигна с нокът корицата. Страницата беше изписана с едър, заоблен почерк, най-отгоре стоеше датата 17 ноември.