— Край! — въздъхна той и седна на стола до прозореца, стиснал с длани слепоочията си. — Пуснахме го под домашен арест. Няма негови отпечатъци. Корицата е грижливо избърсана, а по листовете вътре има само отпечатъци от пръстите на Вазнис. Странни работи!
— Но щом корицата е избърсана, това не доказва, че той не е пипал дневника. Според мен дори е обратното — предпазливо изрече Настя.
— Според теб, та според теб! — имитира я Коротков. — А според мен, ако един човек краде дневник, той го прави само защото вътре е написано нещо неприятно лично за него. И за да научи дали е така, трябва да го прочете поне веднъж. Ако Шалиско го е чел, щял е да остави отпечатъците си вътре. А такива няма.
— Да, така е — замислено потвърди Настя. — Но ако той, дори докато го е чел, е бил крайно предпазлив и се е старал да не остави отпечатъци, тогава нямаше да пипа и корицата с голи ръце. Добре де, това са само предположения. Трябва просто да прочетем този дневник и всичко ще стане ясно. Къде е той между другото?
— Гмиря го взе. Каза, че щял да го прочете довечера вместо приказка за лека нощ. Но знаеш ли, Аска, този Шалиско не ми прилича на убиец. Ядосан е, раздразнен, негодува, но не е уплашен. Или е изключителен актьор, или искрено смята, че е станало недоразумение.
— Какво пък, може и актьор да е! — въздъхна Настя. — Дори може би изключителен…
И ето че сега, седнала вкъщи да гледа екранната Алина Вазнис, Настя постоянно мислено се връщаше към нейния дневник и към Павел Шалиско.
На първата касета, която тя избра да гледа, беше записан онзи прословут „Трубадур“. Настя добре си спомняше записките на Алина за ролята на старата циганка Азучена и любопитно наблюдаваше как мислите на Алина се въплъщаваха в сценичния образ. Да, Вазнис е била настойчива, не е отстъпила нито на йота от онова, което е написала в съчинението си, предназначено за Дегтяр. Всеки път, когато старата циганка си спомняше как е смятала да отмъсти за смъртта на майка си, по лицето на актрисата се изписваше мечтателен израз, граничещ със сладострастие. А когато Азучена разказваше за фаталната си грешка, в очите й се четеше не ужас и отчаяние, а откровена злоба. Настя превърташе сцените, в които Алина не участваше, затова доста бързо приключи с „Трубадур“.
Следващият филм, който изгледа, бе направен от Смулов, без Алина. Представляваше умело скроена криминална история с елементи на мистика — вярно, към края мистиката намираше своето напълно земно обяснение. Според нея филмът никак не беше лош и тя дори се учуди защо Смулов е смятал, че вече издиша. Следната сцена привлече вниманието й. „Обичаш ли ме?“ — пита един от героите на филма своята годеница, а тя в отговор се кикоти: „Не можа ли да ме попиташ нещо по-остроумно? По-добре ми дай пари, нямам палто за зимата.“ Настя няколко пъти бе изслушала магнетофонния запис на разговора на Коротков с Андрей Лвович и добре си спомняше как той бе говорил за липсата на такт у Алина и за нейната емоционална студенина. Явно тази история толкова силно го бе засегнала, че обидата се бе изляла в сценария и Смулов неволно, както се изразяват психолозите, се бе проектирал в него.
Когато обаче започна да гледа следващия филм на Смулов, Настя разбра какво е ставало. Филмът много приличаше на онзи, който бе гледала преди малко. Същото разпределяне на акцентите, същите персонажи — мрачен и странен красавец, върху когото веднага пада подозрението и който накрая се оказва страхотно положителен, и млад лекомислен веселяк, когото всички обичат, който активно помага на следствието, а в резултат се оказва убиец. И отново — онзи мотив на несподелен душевен порив: „Кажи ми нещо нежно.“ „Абе я ми се махай… Какво си се разкиснал, лигльо!“ Настя се намръщи. Ясно, Андрей Лвович се е повтарял — филм след филм.
В момента, когато вече мислеше да извади касетата и да пусне следващата — с филма „Първичен страх“, й хрумна неочаквана мисъл. Превъртя лентата назад и отново я пусна — улучи точно титрите. Филмът беше направен през 1990 година. Любопитно! През 1990 година Смулов не се е познавал с Алина Вазнис и следователно още не е бил участвал в такъв болезнен за него разговор. А и в двата филма този мотив звучи много изразително. Какво означава това? Интуиция, подсказваща на талантливия човек, че дори и да се намери жена, която ще го обикне, тя ще бъде именно такава — хладна и нечувствителна? Гениално прозрение? Или…