Или! Настя трескаво извади касетата от видеото и постави следващата. Да, именно. Отново същите герои, отново същата ситуация: „Мъчно ли ти беше за мен?“ „Ха, нямам ли си други грижи, та ще ми е мъчно за теб!“ И постоянно появяващи се нови и нови заподозрени, неочаквани обрати в сюжета и също такава неочаквана развръзка. Да, всичко това вече сме го гледали, всичко това преминава от филм във филм и неслучайно критиците се гневят. Но такова нещо имаше не само във филмите. Имаше го и някъде другаде. Къде обаче?
Към два часа през нощта Настя ясно проумя, че всичко, което бе видяла току-що в петте филма на Андрей Смулов, заснети преди запознанството му с Алина Вазнис, и в другите два, направени вече с Алина в главната роля — да, всичко това тя бе преживяла лично. Буквално сега, през четирите последни дни. Всичко се повтаряше до последните подробности.
Не можеше да става и дума за гениално прозрение. Цялата ситуация около убийството на Алина и разследването беше измислена и режисирана от една и съща ръка. От един и същи майстор. От Андрей Лвович Смулов. Но защо? Боже мой, защо?!
Да погубиш актрисата, когато до завършването на един великолепен филм остават само няколко крачки? На филм, който със сигурност би ти донесъл нова, още по-голяма слава и престижни награди. Да погубиш актриса, без която никога вече не ще можеш да направиш нищо истинско? Да зачеркнеш себе си като режисьор? Това умът не го побира.
Трябва да има причина, много солидна причина. А Настя Каменская и понятие си нямаше къде да търси тази причина.
Алина Вазнис десет дни преди смъртта си
Началото на септември край морето беше топло и слънчево, започваше най-приятният сезон тук. Работата над филма бе на привършване, той се получаваше необикновено сполучлив, всички казваха, че ще бъде дори по-добър от „Първичен страх“, и Алина всеки ден излизаше на снимачната площадка в приповдигнато настроение, изпълнена с желание за работа.
Този ден снимаха една сцена на плажа, плътна тълпа любопитни курортисти бе наобиколила снимачната площадка. Андрей работеше бързо, той винаги отделяше голямо внимание на репетициите, та после да прави минимален брой дубли. Първият дубъл бе заснет напълно прилично.
— Десет минути почивка и ще повторим — весело каза Смулов, отвори бутилка „Фанта“ и наля в пластмасова чашка от пенливата оранжева течност.
Алина отиде при него, седна на пясъка и блажено изпружи нозе.
— Е, какво? Добре ли стана?
— Прекрасно, ти си ми умно момиче! В най-напрегнатия момент стисни ръката си в юмрук, ще кажа на Женя да хване в едър план как я разтваряш и на дланта ти се виждат следи от ноктите. Ще бъде хубаво.
— Добре, ще го направя.
След десет минути Алина отново застана в центъра на кръга, епизодът започна. Според сценария тя трябваше бавно да обхожда с поглед хората от масовката. И изведнъж видя него. Лудия. Не беше възможно да е сгрешила — беше същото лице с голямата грозна бенка на бузата, със същите страшни очи, със същите тънки мокри устни. Но това не беше възможно! Не беше! Той не се бе появявал почти две години. Беше умрял.
В част от мига Алина забрави, че я снимат. Отново беше подвластна на страха, който се бе върнал при нея след две години…
— Гениално! — чу гласа на Андрей.
Към него тутакси се присъединиха други гласове:
— Невероятно!
— Великолепно!
— Алина, гениална си!
Тя с голямо усилие се отърси от вцепенението. Рано се бе зарадвала, болестта явно бе отишла твърде далеч. Не може с години безнаказано да вземаш психотропни препарати. Само си е въобразявала, че е оздравяла — кошмарът отново се върна, този път като халюцинации. Какво ще стане с нея сега? Господи, какво ще стане? До края на живота си ще бъде в лудница? Инвалидност? Съжалението на околните? Всички я поздравяват, като си мислят, че тя гениално е изиграла уплаха, но какво ще стане, когато научат, че тя не е никаква талантлива актриса, а обикновена луда, тормозена от халюцинации, обзета от остра психоза?
Постара се да се овладее и да не издаде отчаянието си. Най-много й се искаше Андрей да не е забелязал нищо. Той толкова дълго се бе мъчил с нея, за да я отърве от страха, бе хвърлил за нея толкова сили и време — не бива да разбере, че всичко е било напразно. Той няма да го преживее. За него ще бъде такъв удар!
Алина си наложи да се държи нормално, докато пътуваха към хотела с Андрей и асистент-режисьорката Лена Албикова. Със сетни сили се крепи по време на обяда, но после се оплака, че е уморена, и се заключи в стаята си. Не можеше да плаче. Тресеше я като от болест, ръцете й трепереха, зъбите й тракаха. Оставаше последното средство — таблетките, които продължаваше да си носи. Не го правеше съзнателно — просто те си бяха в пътната й аптечка още от времето, когато ги пиеше редовно. Бяха до аспирина, лекарствата против главоболие и простуда, до кислородната вода, бинта и лепенките.