Стасов се бе уловил, че докато слушаше Настя, си мислеше за Татяна. Колко си приличат! Не, разбира се, съвсем са различни — тази Каменская е мършава и бледа, а Таня е едра, пълна — кръв и мляко. Каменская е от оперативния състав, а Татяна е следовател. Анастасия наскоро се е омъжила за пръв път, а Татяна вече два пъти се е омъжвала и — дай боже! — скоро ще сключи трети брак: с него, със Стасов. Те са съвсем различни, но същевременно с нещо неуловимо си приличат. Може би със способността си да се увличат по това, което правят. Вярно, Каменская денем и нощем мисли за работата, а на Татяна следствените дела отдавна са й опротивели, влачи ярема само заради милиционерската пенсия, а истинско удоволствие й дава творчеството, когато пише книгите си. Колко се е затъжил за нея…
— Какво мога да кажа аз? — унило отговори той.
— Ако ти трябват аргументи против твоята теория, мога да опитам да ги събера. Ако искаш, днес още веднъж ще поговоря с всички и ще уточня кой е бил първоизточникът на информацията за Семенцова и за потърсения контакт с Козирев. И изобщо кой, какво и кога е чувал от Смулов за Алина Вазнис. Тогава твоите предположения или ще се потвърдят, или не. Нищо друго не мога да измисля.
Настя ласкаво се усмихна:
— Благодаря ти.
Каменская
Тя чете дневника на Алина цял ден, след като се заключи в кабинета си в службата. Гмиря беше прав — записките не отразяваха последния период: започваха от 17 ноември 1993 година и завършваха на 26 март 1995-а. Никакви признаци за конфликт със Смулов. Напротив, когато Алина го споменаваше, във всяка дума звучеше безгранично уважение и благодарност към него.
От записките личеше, че настроенията на Алина често рязко са се сменяли, изпадала е в тежка тъга, в меланхолия. Понякога е сънувала някакъв неприятен сън, след което дълго е била потисната. Ето например какво бе записала на 8 декември 1993 година:
Той отново ми се яви насън. Същото лице с голяма бенка, същите очи, същите тънки устни. Странно — през всичките тези години никак не се е променил. Струва ми се, че лицето му е останало същото, каквото беше преди много години, когато го видях за пръв път. Колко е хубаво, че вече мога да не се страхувам…
Сънят за същото лице се споменаваше по-нататък на 2 януари 1994 година, на 15 февруари, на 7 май, на 20 септември и за последен път — вече на 2 март 1995 година. Съвършено очевидно беше, че е безпокоял Алина все по-рядко и по-рядко.
Понякога се мяркаха записки за Павел Шалиско, ставаше дума предимно за това колко е мил Паша, не забрави да звънне в хотела. Но фактически обстоятелства или, както се казва, фактология в дневника имаше съвсем малко. Дневникът е бил нужен на Алина не за да разказва за ежедневните събития в живота си — той й е трябвал, за да мисли, анализира, да споделя преживяванията си. Например цели дванайсет страници бяха посветени на стария френски филм „Двама в града“ с Жан Габен и Ален Делон:
„Вече втори месец съм като болна от този филм. И искам да разбера какво има в него, та не намирам покой. Искам да разбера какво е направил Жан Габен, как го е направил? Гледам «Двама в града» всеки ден и откривам все нови и нови оттенъци в играта му, нови и нови нюанси и жестове… А може би тук всичко се е съединило — и режисурата, и музиката? Но аз трябва да разбера, няма да се успокоя, докато не разбера защо този филм ме разболява…“
И по-нататък на дванайсет страници — подробен анализ на филма, кадър след кадър. Това много приличаше на записките, които Настя бе получила от Леонид Сергеевич Дегтяр.
Колкото повече Настя четеше дневника на Алина, толкова повече се убеждаваше, че той не може да е представлявал никаква ценност за убиеца. Дори ако предположеше, че е допуснала ужасна грешка и че все пак Шалиско е убил Алина, той не е имал причина да краде кафявата тетрадка. В нея нямаше нищо опасно за него.
Но тук възникваше и друг въпрос. Нима Алина е водила дневник само през периода между ноември 1993-а и март 1995-а? Не, сигурно го е правила дълги години — може би през целия си живот. Къде са тогава останалите тетрадки? Ако тя, Настя, правилно бе разбрала характера на актрисата, Алина най-вероятно не бе пазила дневниците. Когато тетрадката е свършвала, Алина я е изхвърляла. Достатъчни бяха записките за година и половина, за да се види ясно: Алина Вазнис не е страдала от мания за величие. Значи не е смятала, че дневниците й ще представляват някаква ценност за бъдещите поколения — като дневниците на Достоевски или Чарли Чаплин. Правела е записките за себе си, сякаш е разговаряла с невидим събеседник, привеждала е аргументи, поставяла е въпроси и е търсела техните отговори. Изливала е душата си — и толкоз. Сякаш е шептяла тайните си над яма и после ги е заравяла. Дневникът не й е трябвал повече. А и страниците на тетрадката, която лежеше сега пред Настя, красноречиво говореха, че не са били многократно препрочитани. Листовете бяха чисти, непохабени, тетрадката не се отваряше сама на определени места, както става, когато често ти трябват едни и същи страници. Та нали на нито един здравомислещ човек няма да му хрумне да прави магнетофонни записи на разговорите си с близки приятели, тъй че после да ги слуша отново и отново. Глупаво е!