— Не, Коленка, аз работя по другия случай — с киноактрисата.
— А, по него ли? — проточи с досада Селуянов. — Юрка ми разказваше снощи, докато го тровех с вечерята си. Тя какво, също ли е живеела наблизо?
— Отдавна. Тук е останало семейството й. Исках да поговоря с тях, но не са си вкъщи. Та ги чакам.
— Защо ли не поседна и аз с теб… — Николай седна до нея, изпружи нозе, отпусна гръб върху твърдата, неудобна облегалка. — Пребих се от тичане днес. Този Волошин никъде не е работил, живял е с майка си. Тя е пенсионерка, в петък заминала при по-голямата си дъщеря на вилата, върнала се снощи и намерила сина си мъртъв. Вече се вмирисвал. Сигурно е лежал така поне три дни.
— Как е бил убит? — вяло се заинтересува Настя, колкото да не обиди Коля и да поддържа разговора. Никак не й беше интересен някой си Волошин, който бил мъртъв от три дни…
— Ударен е с нещо тежко по главата. Експертите ще кажат по-точно. Виж как са го подредили.
Николай извади няколко снимки и ги подаде на Настя. Тя ги взе. Хвърли им безразличен бегъл поглед и вече щеше да ги върне, когато изведнъж… Едра кафява бенка на бузата. Тънки устни. Беше виждала някъде това лице. Но къде?
— Коля, какво представлява този Волошин? Струва ми се, че съм го виждала някъде. Имал ли си е работа с нас?
— Май не — сви рамене Селуянов. — Направих запитване: не е привличан под наказателна отговорност, не е задържан.
— Може би като свидетел?
— Е, това вече… — Коля драматично разпери ръце. — Искаш от мен невъзможното, Анастасия Павловна. Едва ли си го срещала, не е твой контингент. Ето виж. — Извади от джоба си бележник. — Общ работник, хамалин, безработен, нощен доставчик в млекарница, пак безработен, после пак хамалин. След това заминал занякъде почти за две години — майка му казва, че ходил в Сибир, скоро се върнал. Отправих запитване дотам — интересно какво ли е правил…
— Да — отговори Настя с трепнал глас, — наистина е интересно.
Две години! Две години… Ама разбира се, това лице с едра кафява бенка и тънки устни беше описано в дневника на Алина Вазнис. Именно това лице е сънувала тя и именно преди две години е написала, че може повече да не се страхува от него. Преди две години всички бяха забелязали, че тя е започнала да играе по-добре. И преди две години този Волошин — човекът с бенката и тънките устни, живял в съседство с блока, в който тя е израснала — е заминал някъде в Сибир. А после и двамата — Алина и Волошин — са били убити почти едновременно. Наистина ли е съвпадение?
Селуянов
На другия ден Николай отлетя за Красноярск, откъдето с допотопен „Ан-2“ още два часа и половина пътува до един районен център, а после се друса с милиционерска уазка до мястото, където се строеше някакъв обект на „Газпром“. Именно на този строеж две години е бил общ работник Виктор Волошин, убит преди няколко дни в Москва.
Първата работа на Селуянов бе да намери къщата, в която бе живял Волошин. Тя принадлежеше на млада, яка селянка, пристигнала някъде от Тюменските краища и купила тази къща на съвсем приемлива цена от двама старци, които се местели в Красноярск при децата си. Жената посрещна Николай приветливо, но щом чу името Волошин, престана да се усмихва.
— Случило ли му се е нещо? — попита уплашено, вперила в Николай силно гримираните си очи.
После дълго плака, като между хлипанията бъбреше откъслечни фрази от рода на: „Че лошо ли му беше тук…“, „Отиде там, та да стане такова нещастие…“ Най-сетне се наплака и започна да разказва що-годе свързано.
Отначало Виктор живеел в общежитието с другите работници, после се запознал с нея, Раиса, и се преместил в къщата й. Бил малко странен, някак див, постоянно ходел в гората — разправял, че гората го успокоява. Изобщо много обичал природата. Казвал, че точно затова напуснал Москва — та да е по-близо до тайгата. Но инак бил свестен човек, изобщо не пиел, не ходел по жени. Само малко странен. Решили да се оженят, започнали да купуват покъщнина — скъп телевизор, видео, че то какви развлечения имало тук, в тайгата! Няколко пъти ходили заедно до Красноярск, облекли Раиса от глава до пети, и на него купили някоя и друга дрешка, започнали малко по малко да се запасяват с пиене за сватбата.
Веднъж, в началото на юни, Волошин казал на Раиса, че трябва да замине. Имал работа в Москва и докато не я свършел, и дума не можело да става за сватба. Как ли не го молила тя да не отива, колко сълзи изплакала — не. Рекъл и го сторил. Събрал си багажа и заминал.