Селуянов отвори поредната книга под заглавие „1001 въпроса за онези неща“ и на пода изпадна някакъв лист. Той се наведе и го вдигна. Беше сгъната на четири половинка от корица на списание „ТV парк“ от 1 юни 1995 година с портрета на Алина Вазнис.
— Да знаете случайно защо Виктор е пазел това? — попита той Раиса, която шеташе в кухнята.
— Не знам. — Тя сви яките си заоблени рамене. — За пръв път го виждам.
Каменская
И отново дойде понеделник. Убийството на Алина Вазнис полека-лека отстъпи на втори план: в Москва продължаваха да стават убийства — включително на банкери, политици, журналисти, известни адвокати — и служителите от криминалния отдел трескаво се мятаха от едно престъпление към друго, правеха първите неотложни стъпки, почти не се справяха и бързо забравяха случилото се само преди седмица.
В събота се върна Коля Селуянов и донесе нови сведения за Виктор Волошин, шест известия за парични преводи и сгъната на четири корица с портрета на кинозвездата. Записите бяха изпращани от различни пощенски клонове в Москва и се наложи да падат на колене пред началниците на тези клонове, за да накарат те някой свой подчинен да отиде на работа и да намери отрязъците от тях.
Селуянов се обади на Настя късно вечерта. Нищо — нито гладът, нито умората, нито безсънието — не можеше да го накара да престане с шегите си: такъв беше характерът му.
— Както се казваше в един мръсен виц на историческа тема, урината е на херцог Орлеански, почеркът е на кралицата — заяви той без предисловия.
— Ще може ли по-простичко?
— Може и по-простичко. Адресът и името на изпращача са различни на всички отрязъци, а почеркът е един и същ.
— Чий е?
— Е, драга, тук малко прекали — засмя се той. — Като ми дадеш образци за сравнение, тогава ще ме питаш.
В понеделник сутринта Настя сложи на бюрото си известията за записите и дневника на Алина. Нейната версия рухваше пред очите й. Вазнис не бе изпращала парите на Волошин. А каква съблазнителна версия беше! Волошин е шантажирал с нещо Алина, тя е решила да се откупи от него, разбрали са се той да замине, а тя да му изпраща пари. После нещо не му е харесало — може сумата да му се е видяла малка, върнал се е… Може би дори той е убил Алина. С една дума: ако беше се оказало, че тя е изпращала парите, на нелепата фантазия на Настя на тема Смулов можеше да се сложи точка. И Настя щеше да въздъхне по-свободно. Тя не можеше да си обясни какво би могло да накара режисьора да убие Алина и се тормозеше от чувството, че е глупава фантазьорка.
Така, загледана тъпо в известията за паричните преводи, я свари Коротков.
— Защо си тъжна, приятелко? Пак ли я закъса?
— Напълно — жално потвърди тя. — Знаеш ли, вероятно дълбоко в душата си съм се надявала предположенията ми за Смулов да не се потвърдят. Той е прекалено… не знам дори как да се изразя. Талантлив. Красив. И няма причина да я убие. Във всеки случай — аз не виждам такава причина.
— А какво ти е написал тук?
— Къде?
— Ето тук. — Коротков направи няколко крачки от прага към бюрото й, наведе се и заразглежда правоъгълниците от плътна хартия. — Ами да, това е неговият почерк. Какви са тези листчета?
— Известия за записи до Волошин. Коля Селуянов ги донесе от Красноярск. Чакай, чакай, Юрочка, ти сигурен ли си, че са писани от ръката на Смулов?
— Много прилича на неговия почерк. — Взе две известия, доближи ги до очите си. — Много прилича — повтори замислено. — Нали аз взех обяснението му в деня, когато открихме трупа на Вазнис. То се намира в папката на Гмиря, можем да го изпратим на експертите за сравнение. Вярно, на пръв поглед нищо не може да се каже със сигурност, но ето тази завъртулка на буквите „д“ и „з“ е много характерна, още тогава ми направи впечатление.
Настя бързо набра номера на Гмиря. Той обеща да издаде постановление за експертиза и заедно с образец от текста, написан собственоръчно от Смулов, да го изпрати по куриер на „Петровка“.