Затова Юра помоли да започнат веднага с този дубъл. Лицето на актрисата го омагьоса — по него така отчетливо се изписваше нейният нарастващ ужас, че в този момент Коротков съвсем забрави за молбата на Настя и не гледаше нищо освен самата Алина. Екранът угасна и той едва тогава се сепна.
— Покажете това още веднъж, ако обичате — виновно помоли той.
— Нещо не ти хареса ли? — учуди се Стасов. — Защо искаш да го гледаш пак?
— Ами изобщо забравих какво трябваше да гледам! — ядосано отвърна Коротков. — Втренчих се в Алина и всички мисли изхвърчаха от главата ми.
Епизодът се завъртя отново. Този път той се стараеше да не гледа актрисата и внимателно оглеждаше всичко, което попадаше в кадъра.
— Стоп! — извика внезапно. — Ето го!
Уплашеният механик изскочи от своята кабинка:
— Какво стана?
— Нищо — вече по-спокойно отвърна Коротков. — Спирай машината, прожекцията приключи. И ми приготви макарата с тази лента — вземам я.
Володя сви рамене и се прибра в кабинката си.
— Е, какво има там? — попита изгарящият от нетърпение Стасов.
— Тя е видяла Волошин. Да можех да разбера защо толкова се е страхувала от него!
Селуянов
Майката на убития Виктор Волошин не можа да съобщи нищо ново. Николай най-много се интересуваше защо преди две години Виктор толкова набързо е заминал за Сибир, но тя не знаеше.
— Господи, та аз толкова се зарадвах, че замина! — говореше през сълзи жената. — Тук, в Москва, почти нищо не правеше. Едва завърши средно образование, не му се учеше, нямаше никаква професия. Хамалин, общ работник — това работа за мъж ли е според вас? Понякога и изобщо не работеше. Не мога, викаше, мамо, не мога да работя, главата ме боли. Какво да го правя — в чудо се видях! А тогава набързо си събра багажа — ще ида, вика, да печеля пари, да си уреждам живота. И аз се зарадвах, рекох си: дошъл му е умът в главата най-сетне. Точно по ноемврийските празници замина. В почивните дни се събрахме цялото семейство, дойде дъщеря ми с мъжа си и децата, поседяхме, изпратихме Витя.
— А когато се върна, какво каза? Обясни ли ви защо си е дошъл?
— Ами — нищо не обясни. Дойдох да ви видя, рече, затъжих се. Имаше си пари, през тия три месеца не ми поиска нито копейка, та си помислих, че там, в Сибир, е започнал да печели добре.
— И с какво се занимаваше тук? Срещаше ли се с някого? Или спеше по цели дни?
— Все излизаше нанякъде — като излезе сутрин, чак вечер се прибираше. И от ден на ден ставаше все по-нервен. Отначало нищо — беше си весел, а после почна да се мръщи. След два месеца почти престана да говори с мен. После замина нанякъде, нямаше го цяла седмица. Или малко повече — може би десетина дни. Върна се един кротък, като че омиротворен, пак започна да ми говори. Няколко дни всичко беше наред, в петък сутринта излезе, както обикновено, прибра се към четири часа: очите му пламтят, ръцете му се тресат — сякаш друг човек! А пък аз се бях приготвила да замина с мотрисата в шест часа при дъщерята на вилата, поканих го да дойде с мен: Хайде ела, викам, Витюша, там е хубаво, чист въздух, ще се поразходиш, ще видиш племенниците си. Не дойде. Аз, вика, в тайгата се надишах на чист въздух за целия живот, дето ми остава. Тогава тръгнах сама. Повече не го видях жив…
— Кажете ми, Виктор някога споменавал ли е пред вас за човек, свързан с киното?
— За кого? — учуди се тя.
— Ами например за режисьора Смулов.
— Не. — Жената поклати глава. — Не съм чувала за такъв.
— А за Алина Вазнис?
— Не, какво говорите!
— А вие чували ли сте за нея?
— Да, разбира се, и по телевизията я показваха. Красиво момиче.
— А знаете ли, че тя двайсет години е живяла на съседната улица?
— Сериозно?! — Майката на Волошин плесна с ръце. — Гледай ти! А аз да не знам. А вие защо питате? Какво, Витюша познавал ли се е с нея?
— Не знам — въздъхна Селуянов. — Може би. Там е работата, че искам да разбера, а никой не знае.
Защо ли се чудя, мислеше си Николай на излизане от блока, където бе живял и бе убит Волошин, ние невинаги познаваме съседите си по етаж, камо ли хората от съседната улица. Това е то прословутата анонимност на живота в големия град с многоетажните блокове с безброй апартаменти, където всички са заети изключително със своите проблеми и никой от никого не се интересува.
Той реши да опита подход от друга посока и се запъти натам, където бе прекарал детството си известният режисьор Андрей Лвович Смулов. Може би щеше да успее да намери някои негови стари приятели, които, току-виж, разказали нещо интересно. По-късно Николай така и нямаше да си спомни защо изведнъж реши да се поразрови из детството на Смулов. Някакво прозрение ли го споходи, вътрешен глас ли му подсказа нещо такова или просто се задейства професионалният му нюх? Във всеки случай отиде там, защо — и той не знаеше. Но отиде. Именно това го отличаваше от Каменская. Анастасия, преди да хукне занякъде, дълго мислеше и пресмяташе откъде каква информация може да се събере, как трябва да се събира тя и какво да се прави после с нея. Николай обикновено изобщо не премисляше ситуацията дори и на половин крачка напред, оставяше се да го води интуицията, а понякога просто действаше напосоки — особено когато не знаеше какво да прави по-нататък.