— Огладня ли?
— Не… просто мозъкът ми засече. Трябва да се поразсея. Остана ли ни нещо от вечерята?
— Кокошка с картофи. Искаш ли?
— Искам.
Тя събра бързо листовете от масата и започна да реже хляб и да подрежда приборите, докато Льоша затопляше остатъците от кокошата гозба. Никак не беше гладна, но топлата храна обикновено добре й помагаше — абстрахираше я от мисловната й дейност.
— Льоша, как мислиш, от какво най-много се страхуват нормалните хора?
— От смъртта — бързо отговори той. — Това е на първо място.
— А на второ?
— От призраци.
— Стига де, сериозно те питам.
— И аз сериозно ти отговарям. Ти например, когато си сама вкъщи и внезапно чуеш странен звук, чийто източник е някъде съвсем наблизо, не се ли плашиш?
— Плаша се, разбира се.
— Ами ето на. А сега помисли: ти знаеш, че си сама вкъщи, че няма никой друг наоколо. От какво се страхуваш тогава?
— Всъщност да… — Тя замислено повъртя в ръце бутилката с кетчуп, като размисляше да сипе ли от него в гозбата или не е нужно. — Ако формулираме по-точно: хората се страхуват от необяснимото, от онова, което е извън рамките на техните разбирания. Включително и от призраци.
Алина познава Волошин от дълги години и се страхува от него. После Волошин заминава и е съвършено очевидно, че Алина знае за това, защото пише в дневника си, че вече може да не се страхува от него. Вероятно Смулов е платил на Волошин, за да замине и да остави Алина на мира. Дотук нещата се подреждат… Волошин се връща и попада пред очите на Алина. И то попада неслучайно. Той отива там, където в момента се снима филмът. Търси я. Защо? Добре, за това ще помислим после. Алина го вижда и… изплашва се, сякаш вижда призрак. Не човек, който й е неприятен и от когото се страхува, а призрак. По лицето й се изписва такъв неподправен ужас, че тя сякаш е на ръба на безумието. А какво представлява призракът? Образ на умрял човек. Алина е смятала, че Волошин е умрял, именно затова е била толкова сигурна, че може вече да не се страхува от него. Защото ако той просто е заминал, всеки момент е можел да се върне. А в дневника няма нито дума за това. Нито веднъж, докато описва съня, който я хвърля в ужас, тя не споменава, че човекът с бенката на бузата и тънките устни може да се появи отново. Не, тя всеки път уверено пише: „Колко е хубаво, че вече мога да не се страхувам.“
— Разбрах — каза тя и думите й увиснаха във въздуха.
— Какво разбра?
— Разбрах — повтори тя, глупаво усмихната. — Всичко разбрах, Льошка. Била съм една тъпа кокошка. Сипи ми още малко, ако обичаш.
Коротков
При Смулов отидоха тримата — Гмиря, Анастасия и той, Коротков. Подготвяха се за разговора цял ден, обмисляха последователността на въпросите и капаните, като отхвърляха вариант след вариант, изпадаха в отчаяние и отново се захващаха за работа. Гмиря беше привърженик на фронталната атака.
— Аз мисля, че трябва да го попитаме веднага, още с влизането. В първия момент той ще се издаде.
— Не, не сте прав, Борис Виталиевич, щом ни види, той, напротив, веднага ще застане нащрек и ще се подготви за неприятни изненади. Трябва да го накараме да се отпусне, да го успокоим, да го разсеем — палеше се Настя. — Смулов е човек изключително интелигентен, талантлив и оригинален. Ще ни поднесе още куп изненади, ако от първия път не улучим десетката.
— Но защо смяташ, че няма да я улучим? — чудеше се следователят. — Не сме ли майстори в работата си, не сме ли снайперисти?
— Смешно ви се вижда на вас, но на мен шестото чувство ми говори, че ще трябва да измислим нещо такова, което…
Но не можа да формулира какво точно такова.
Намериха Смулов в „Сириус“, просто го срещнаха в коридора и мило усмихнати, го попитаха къде биха могли да поговорят. Набързо, но непременно да има маса или бюро, за да може да се пише. Андрей Лвович сам облекчи задачата им, като предложи кабинета на Стасов. Както се бяха уговорили, Слава си беше в кабинета, чакаше ги.
— Аз да изляза ли? — попита учтиво той.
— Моля ви, няма нужда, Владислав Николаевич, трябват ни буквално пет минути и нямаме никакви тайни. Ако не ви пречим, разбира се — разцъфна Настя в най-очарователната си усмивка.
Всички се настаниха удобно. Гмиря седна зад бюрото и се приготви да води протокола, Смулов и Коротков приседнаха срещу него във фотьойлите за посетители, а Настя и Стасов — в ъгъла, където имаше още два удобни меки фотьойла. Следователят започна да попълва бланката, като преписваше паспортните данни на Смулов от предишни протоколи.