Андрюша Смулов бе най-красивото момче от трите паралелки, момичетата се заглеждаха по него, пишеха му бележчици и тръпнеха в очакване на отговора му. Той винаги имаше широки възможности за избор, но когато придирчивият му поглед се спреше на някоя от претендентките, всичко свършваше неочаквано и необяснимо бързо. Андрей милостиво поканваше момичето на кино, а когато станаха по-големи — на дискотека, а след ден-два то преставаше да го забелязва и дори сякаш започваше да страни от него.
Мишка Татосов бе най-дребничкият в класа, грозноват, луничав. Естествено никой не се заглеждаше по него и не му подхвърляше бележчици. Но когато Мишка харесаше някое момиче, той започваше да действа. Как действаше — това никой не знаеше, но само след няколко дни момичето се лепваше за Мишка и това продължаваше, докато той не го изоставеше, избрал нов обект за ухажване.
На рождения ден на Мишка ходеше целият клас. Веднъж и Андрей реши да отпразнува рождения си ден със съучениците си, на всеослушание покани всички, помоли майка си да приготви повечко сандвичи. А после дълго не можа да заспи и се въртя в леглото, стискайки юмруци и облян в сълзи. На рождения му ден дойдоха само две момичета, едното, от които в момента бе безмълвно влюбено в него, а другото току-що бе дошло в техния клас.
През всичките тези години един-единствен въпрос измъчваше Андрей: Защо? Защо всички обожават грозния, неугледен тройкаджия Мишка Татосов, а от него, красивия и безспорно даровит Андрей, направо странят? Защо? Андрей му завиждаше и заради тази завист го мразеше. Защо ставаше така — той, ярката, необикновена личност, беше принуден да завижда на някакво примитивно същество?
В девети клас Андрей си счупи ръката и докато не му свалиха гипса, не ходеше на училище. Идваше да го види само един човек — Мишка Татосов. Противоречиви чувства разкъсваха душата на Андрей — омразата към Миша и благодарността, задето той го посещаваше. Веднъж Миша дойде вечерта, когато майка му си беше вкъщи. От приличие тя влезе при момчетата, донесе им чай с пирожки, размени две-три незначителни фрази с госта и… остана при тях. Седя в стаята на Андрюша цели два часа и весело си бъбри с Миша, смя се на шегите му, и тя разказа няколко вица, като при това гледаше не към сина си, а към Миша.
Когато гостът си тръгна, майка му го изпрати, затвори вратата след него и се върна при сина си.
— Какво приятно момче! — каза тя. — Защо идва толкова рядко у нас? Кажи му да се отбива по-често.
Гняв избухна в душата на Андрей.
— Ти никога не седиш при мен два часа — упрекна я той. — И никога нищо не ми разказваш. С какво Миша е по-добър от мен?
— Топъл е. По човешки топъл и много добър. С него човек се чувства добре.
— А с мен хората зле ли се чувстват?
— Синко, та ти никого не слушаш. Никой не ти е интересен — освен самия ти.
Оттогава омразата му стократно се усили. Андрей реши, че Мишка Татосов му е отнел обичта на майка му. Баща му ги бе изоставил отдавна, майка му беше красива млада жена и естествено се виждаше с разни мъже. Някои им идваха на гости, но Андрей никога не ревнуваше от тях. Една голяма жена трябва да си има голям мъж — това не будеше никакви съмнения у него. Но похвалата й за Мишка бе съвсем друго нещо. За майка му на този свят трябваше да съществува само едно момче — самият той. А не Мишка Татосов.
Завършиха училище и продължиха в различни институти. Андрей — във ВГИК, Михаил — в медицинския. Продължаваха да живеят в един и същи район и често се срещаха по улиците или в магазините. На двайсет и шест години Смулов се ожени за момиче, в което беше безумно влюбен, и при една такава случайна среща запозна жена си с Татосов. Мишка, негов връстник, по това време вече беше започнал да оплешивява и със своя дребен ръст и дълбоките си бръчки приличаше на някакъв чичко. Но очите му грееха все така весело, а гласът му бе кадифен и привлекателен.
Година и половина след сватбата съпругата на Андрей му съобщи, че го напуска, за да заживее с Татосов.
— Ама защо? — крещеше Смулов и с усилие сдържаше яростните си сълзи. — Какво толкова не ти харесах? С какво Мишка е по-добър от мен?
— С всичко — уморено отвръщаше Галина. — Ти си студен егоист, искаш от хората само едно: да ти се възхищават, да изпадат във възторг пред твоята красота и талант. Хората са ти нужни само за това. Използваш ги, за да се оглеждаш в тях като в огледало и да се любуваш на своето превъзходство. Искаш да те гледат в устата, а ти да ги подритваш. Искаш да те обичат, да те обожават, но не искаш да даваш нищо в замяна на това.