— Не казвай на никого! — каза той и се изправи. — Инак ще ти избода очите.
Алина нито за миг не се усъмни, че той ще изпълни заканата си.
Два дни тя се измъчва, после все пак попита по-големия си брат Имант, който вече беше навършил четиринайсет години.
— Имант, какво е това сперма?
Брат й целият пламна.
— Да не си посмяла да произнасяш тази дума! — строго каза той. — Това е много лоша дума и ако малките момиченца я произнасят, в устите ще им израснат отвратителни лишеи. Запомни ли? Запомни ли какво ти казах?
— Да, Имант — послушно отвърна малката Алина.
— Никога вече няма да произнасям тази дума.
Но по-лесно беше да обещае, отколкото да го направи. Това беше единствената непозната дума, която бе успяла да запомни от неясното бърборене на онова момче, и любопитството все пак надви. Само след няколко дни Алина попита за същото приятелката си от детската градина. И тя не знаеше какво е сперма, но обеща да попита родителите си. На другия ден още от прага на детската градина приятелката заяви:
— Вече няма да си играя с теб. Мама каза, че си лошо, развалено момиче, щом говориш такива мръсни думи, и аз не бива дори да се доближавам до теб, за да не се заразя от твоята разваленост.
До вечерта и останалите деца от групата започнаха да я отбягват. През нощта, заровило лице във възглавницата и обляно в горчиви сълзи, детето отчаяно си мислеше: „Добре, щом е така, недейте да си играете с мен. Вече никога на никого нищо няма да разкажа за себе си. Никога! На никого! Нищо! Никой не ми е потрябвал. Аз на никого не съм потрябвала. Ще бъда съвсем сама… Съвсем сама…“
Дълги години край нея щеше да има само трима мъже и една чужда, суха и неразговорлива жена. Алина щеше да свикне да бъде сама и на никого нищо да не казва за себе си. Щеше да свикне да живее без приятелки, без сърдечни разговори, без интимни откровения. А ако брат й Имант първо я бе попитал откъде е чула тази забранена за шестгодишно момиченце дума… И ако възпитателката в детската градина се бе поинтересувала защо ли децата вече не искат да си играят с малката Вазнис… И ако Валдис или Инга Вазнис бяха обърнали внимание, че Алина няма никакви приятелки, че никой не я търси по телефона, никой не й идва на гости и никой не я кани… Но Алина се учеше добре и не боледуваше, следователно с нищо не привличаше вниманието на баща си и на мащехата си. Ако Имант не беше я наплашил с лишеите в устата, ако родителите на приятелката й не бяха казали, че е заразна, щом говори такива гадни думи… Ако…
Но събитията се стекоха именно по този начин. И оттогава нататък Алина Вазнис беше обречена на самота и постоянно, стаено дълбоко в нея тъпо, болезнено и несекващо отчаяние.
Глава 2.
Каменская
Леонид Сергеевич Дегтяр, основател и художествен ръководител на музикалната студия при киноконцерн „Сириус“, вече беше чул за трагедията, ето защо на драго сърце се отзова на молбата на Настя да се срещнат и да поговорят. От няколко дни го мъчел радикулит, затова с безкрайни извинения и оправдания й предложи тя да отиде в дома му. Режисьорът живееше в същата част на Москва, в която бе и домът на Настя, и към девет часа вечерта в събота, 16 септември, тя престъпи прага на неговото голямо и екстравагантно жилище.
Леонид Сергеевич, омотан от врата до бедрата в дебели пухкави шалове, приличаше на грохнал старец, макар че според предварителните справки, които Настя бе направила, бил само на петдесет и две години и в добро състояние прекрасно карал ски и с удоволствие играел волейбол. Още с влизането си тук Настя чу познатите й от детинство звуци на увертюрата на „Травиата“. Тя веднага си спомни, че когато бе проучвала програмите на телевизията, си бе отбелязала филма-спектакъл, който трябваше да дават по петербургския канал горе-долу по това време, и ужасно съжали, че се налага да го изпусне. А толкова й се искаше да го види! Впрочем може би не всичко беше загубено: щом домакинът също бе включил телевизора, значи спектакълът интересуваше и него. Може би пък щеше да успее с крайчеца на ухото…