Така условията на живот в детството и младите години на Чарлс Дикенс подготвят бъдещия писател: той непосредствено се научава какво означава тежък труд и мизерия, запознава се отблизо с правораздаването и политическия живот; работата му като журналист го научава да отделя значителното от незначителното, опитът му като актьор и интересът му към театъра въобще изработват у него чувството за диалог и за необходимостта всяка сцена да бъде цялостна и визуално ясна. И най-после невъзможността му да получи формално образование не сковава естествения му талант в тесните рамки на литературните канони и формули.
Още като журналист Дикенс започва да пише скици. От предговора към така нареченото „евтино“ издание на „Клубът «Пикуик»“ (1847) научаваме как в 1833 година „крадешком, в здрача на една вечер, разтреперан от страх“, младият Дикенс (той е едва на двадесет и една години) пуска ръкописа на свой разказ „в тъмната пощенска кутия пред една тъмна редакция, в един от тъмните вътрешни дворове на Флийт Стрийт“. Когато по-късно Дикенс купува списанието и вижда в него „моето първо излияние… в пълния блясък на печатната страница, аз тръгнах към Уестминстър Хол и свих в него за около половин час, защото очите ми бяха замъглени от радост и гордост…“. Разказът, който се появява през декември 1833 година в списанието „Мънтли Магъзин“, е озаглавен „Вечеря в Поплър Уок“ (сега известен под надслова „Господин Минс и неговият братовчед“).
Списанието учтиво поканва младия човек да им сътрудничи, разбира се, безплатно. Той написва още шест разказа, пет от които излизат анонимно, а шестият под псевдонима „Боз“ — прякор на един от Дикенсовите по-малки братя. По-късно „Морнинг Кроникъл“, където Дикенс работи, започва да помества неговите скици, като увеличава след известно време заплатата му.
В периода от 1833 до 1836 година Дикенс публикува в различни списания общо 54 разказа, скици и есета. По-голямата част от тях излизат през 1830 година в две серии под заглавието „Скици от Боз“, с които младият писател си спечелва известност.
Още преди да се появи втората серия „Скици от Боз“, Дикенс сключва договор за книга, която да излиза на части в едномесечни свезки. Така се слага началото на „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“. Първата част на „Пикуик“ излиза в четиристотин бройки. Когато книгата стига до шестнадесетата част, на книговезеца е дадено нареждане да подготви над четиридесет хиляди свезки. Успехът на романа е огромен. Това решава съдбата на Дикенс. Той напуска репортерската галерия и вестника и се отдава на литературата.
„Скици от Боз“ са в някакъв смисъл продължение на Дикенсовите литературни произведения от младежките му години, но обсегът сега е много по-широк и не включва само чудаци или представителни типове, а Лондон в неговото богато многообразие. „Скиците“ принадлежат към традицията на есетата, позната в английската литература още от XVIII век. В тях обаче има нещо подчертано ново. „Въздействието на Дикенс върху по-реакционно настроените негови читатели сигурно е било такова, че те са се стреснали. След възвишените фрази на отвлечено философствуващите характери на Джонсън, след екзотичната фантасмагория на готическия роман и даже след взискателния реализъм на Джейн Остин… контрастът е забележителен. Виждането на Боз е съвсем ново, това е виждане на човека от улицата; той показва в «Скиците» си дребните събития от ежедневието на обикновените хора…“9
В „Скиците“ намираме много от онова, което е характерно за по-късното творчество на писателя и преди всичко — неговото изключително познаване на Лондон: места, хора, начин на живот. Както посочват редица критици, по-голяма част от тях са основани на факти. Фактите са предадени през очите на човек с отлична наблюдателност и чувство за интересни и важни подробности. Но това не са документални работи — богатото въображение на твореца претворява обикновеното и познатото в колоритни и незабравими образи и картини.
„Скиците“ разкривят някои от проблемите, които са в центъра на творчеството на Дикенс — съчувствието му към бедните и онеправданите и към всякакъв вид човешко страдание, добродушната му насмешка над някои човешки слабости, раздразнението му от претенциозността и фалша, възмущението му от простащината на парвенютата.