И Оливър, като Пикуик, е същество без жизнен опит, изпълнено с добра воля към хората, но неговият сблъсък с действителността не води до забавни и весели случки. Напротив, атмосферата на романа е мрачна, наситена с несигурност, страх и ужас. Непоносима бедност, страдания и насилия — това са нещата, които определят основния тон. На места Бъмбъл, мисис Корни, Фейгин и някои други предизвикват смях; но за разлика от „Пикуик“ сега смехът не определя звученето на романа. Неговото предназначение е различно. От една страна, той от време на време намалява напрежението и дава възможност на читателя да си отдъхне, а от друга — служи за контраст, който още повече засилва основните тъмни краски.
Някои от Дикенсовите съвременници, сред които и Такери, се обявяват против сензационния елемент в романа. Както посочва критикът Уолтър Филипс обаче, Дикенс, заедно с Уилки Колинс и Чарлс Рийд, използува сензационното, за да „пробие твърдата кора на самодоволност и викторианска респектабилност“16. Други не одобряват романа, защото авторът въвежда в него хора от „низините“ с техния „вулгарен“ говор.
В „Увода“ си към изданието на „Оливър Туист“ от 1838 г. Дикенс обяснява защо е написал произведение за „измета на обществото“. „Чел съм — пише той — десетки романи за крадци: привлекателни хора (в повечето случаи приветливи), безупречно облечени, с пълни джобове, добри познавачи на коне, дръзки в държанието си, галантни… подходящи за компанията на най-смелите. Но не съм срещал (освен у Хогарт) жалката действителност. Струваше ми се, че бе необходимо да се представят престъпниците така, както живеят в действителност, да бъдат нарисувани в цялата тяхна деформираност, в цялата тяхна окаяност, в цялата мръсна мизерия на техния живот, вечно промъкващи се със страх по най-долните пътеки на живота, с ужасяващата голяма черна бесилка пред очите им, където и да ходят; струваше ми се, че бе необходимо да се направи това и че то ще бъде от полза за обществото.“
Разгледан от такава гледна точка, „Оливър Туист“ се явява като противодействие на така наречения „Нюгейтски роман“ („Нюгейт“ е прочут затвор в Лондон по онова време), в който животът на престъпниците е представен в романтична светлина. В такъв смисъл „Оливър Туист“ е съзнателно противопоставяне на романи като „Руквуд“ и „Джек Шепърд“ от Уилям Ейнзуърт и „Пол Клифърд“ и „Юджийн Еъръм“ от Булуър-Литън, израз на съзнателния принос на Дикенс в борбата за реализъм. Вярно е, че в романа има много неща, които са идеализирани или мелодраматични, но в обрисовката на живота на престъпния свят авторът използува „суров реализъм“, както се изразява литературният историк Ърнест Бейкър17.
В следващия си роман, „Никълъс Никълби“ (1838–1839), Дикенс се връща отчасти към жизнерадостния смях и светлата атмосфера на „Пикуик“, но сега те са примесени с тъмните краски на „Оливър Туист“.
И при „Никълъс Никълби“, както при „Оливър Туист“, началният тласък идва от нашумял обществен проблем. В случая това са така наречените „Йоркширски училища“, където родители и настойници изпращат деца, от които искат да се отърват. Лошите условия в тези училища — жестокото отношение към децата и ниското ниво на преподаване — били добре известни. В предговора си към романа Дикенс ни съобщава, че той от дълго време проявявал интерес към тях, но решил да ги опише едва когато се появи читателска публика. Това, което Дикенс има пред вид, е скандалът, избухнал около едно от тях, собственост на някой си Уилям Шоу. У. Шоу бил съден от родителите на две момчета, които напълно ослепели поради нехайство. На делото станало известно, че децата били хранени с развалена храна, че често ги биели и че десет от тях ослепели. Установено било, че между 1810 и 1834 година двадесет и пет момчета починали.