Тази сюжетна линия има едно основно разклонение. Момчето Кит Нъбълс, прислужник в магазина на антикваря, след неговото бягства отива да работи в семейство Гарланд. Куилп го мрази заради неговата преданост към малката Нел и в заговор с адвоката си, мошеника Самсън Брас, обвиняват Кит в кражба и за малко не го изпращат на заточение. Спасява го Дик Суивълър, който работи в кантората на адвоката, с помощта на малката прислужница в дома на Брас, наричана от Дик „Маркизата“. Куилп се удавя, бягайки от полицията, която иска да го арестува за извършено престъпление. Дик Суивълър се оженва за измъчената малка прислужница.
Нел, централната фигура в романа, е като Оливър, толкова добродетелна и с такова чувство за отговорност, че звучи неубедително. Но и тук, както при Оливър, значението на характера не се състои в неговата вероятност. Историята на Нел е поетичен и символичен израз на една от постоянно повтарящите се теми в творчеството на Дикенс — темата за невинната чистота, която трябва да бъде запазена от заобикалящата я грозота, алчност, безсърдечност и порочност. Емоционалната заангажираност на автора към неговата малка героиня, особено в описанието на смъртта й, е причината, поради която „Антикварният магазин“ е бил най-популярното произведение на Дикенс за времето му и поради която критиците днес го считат за най-слабата му творба. За нас сега ценното в романа е второстепенният персонаж — човещината на бедните, представени чрез семейство Нъбълс, благодушието на семейство Гарланд, което взима Кит под своя закрила, и преди всичко, незабравимо своеобразните личности като шеговития Дик Суивълър, бедната Маркиза, госпожа Джарли от изложбата на восъчни фигури и т.н.
От особен интерес е „колективният характер“, както се изразява съветският критик И. М. Катарский, на работническата класа в глава XIV на романа18. По време на тяхното скитане старият Трент и внучката му преминават през индустриална Англия. Дикенс рисува потискащо мрачната картина на фабричен град. На този фон той въвежда измършавелите, парцаливи, измъчени и навъсени работници и говори за протестите и метежите на потиснатия пролетариат. Въпреки че показва разбиране и съчувствие към работническата класа, на този етап на развитие Дикенс явно се страхува от всякакъв вид насилие и размирици. Като мнозина от съвременниците си той смята, че това само ще утежни още повече и без това непоносимо тежкото положение на работниците. Но, изглежда, тези въпроси са го вълнували по това време толкова много, че в центъра на следващия му роман, „Барнаби Ръдж“, са антикатолическите метежи, избухнали в Лондон в 1780 г. под водачеството на протестанта лорд Гордън и оттук известни като „Гордънските бунтове“.
Главната история в „Барнаби Ръдж“ се върти около тайната на едно убийство, извършено двадесет и пет години по-рано. В нея се преплита вторичната сюжетна линия, в центъра на която е враждата на две изтъкнати семейства. И двете сюжетни линии са свързани с Гордънските бунтове. Темата и на двете е неизбежността на възмездието. От структурна гледна точка романът е ненужно усложнен и мелодраматичен. Но важното в него са бунтовете. Възбуденото въображение на Дикенс ги представя с невероятна сила. Бяс, огън и дим струят от страниците, в които са описани те.
Както отбелязват някои критици, отношението на Дикенс към тези метежи е двойствено. Във връзка с това Едгар Джонсън пише следното: „Като солиден гражданин той може да е бил против обществените безредици, но как е могъл, дълбоко в себе си, да не се радва на тези пламтящи греди и събарящи се стени? Смятало се е, че истинските бунтове от 1780 година, около които се върти историята, са били резултат на антикатолически гняв; и въпреки че Дикенс е ненавиждал силно католическата черква, като добър либерал той е осъждал всяко верско преследване. Събитията обаче в това въстание — горени са масово черкви, домове, затворите на Лондон са били разбити, английската национална банка е била нападната — подсказват по-дълбоко недоволство…; те силно напомнят за щурмуването на Бастилията и за грабежите в Париж, предвестник на революцията от 1789 година.“19 Малко по-долу същият критик отбелязва, че като представител на средните класи Дикенс се е страхувал от разрушителната сила на метежа, а после заявява: „И все пак, дълбоко в себе си, в същото време той е изпитвал едно неопределено чувство на отъждествяване не само с бедните, но и с кървавата революция, която описва с възторг и ужас. Като заможен собственик на къща, той се е страхувал от тълпите; но детето, което е завивало бурканчетата от зори до тъмно, е споделяло чувството на революцията, насочена срещу едно брутално общество, в което правителството брани привилегированите.“20
18
Вж. И. М. Катарский, „История английской литературы“, под редакцией И. И. Анисимова, т. II, выпуск второй, 1955, стр. 198.