Онова, което Дикенс вижда зад парадното, го зашеметява и дълбоко разочарова. Най-много го ужасява фактът, че в „страната на свободните“ има хора, които най-цинично защищават робството, позовавайки се дори на Библията. И още нещо го шокира — натискът, които корумпираната преса оказва върху общественото мнение, действувайки по този начин като най-лошата цензура. Той е разочарован от заседанията на Конгреса и на други законодателни институти в различните щати, които посещава, от корупцията на държавните служители, от различните мошенически предприятия, чийто жертви стават неопитните емигранти, и преди всичко — от всевластието на долара. Освен това той се дразни от просташкото, безцеремонно и в някои случаи нахално държане на американците. Две извадки от писмо, писано от САЩ до негов приятел, ще ни дадат ясна представа за чувствата на Дикенс по време на посещението му там:
I: „… Безполезно е. Разочарован съм. Това не е републиката, която дойдох да видя; това не е републиката, която си въобразявах. Колкото повече мисля за нейната младост и сила, толкова по-бедна и незначителна ми се струва тя по отношение на хиляди други неща… Свобода на мнението! Къде е? Виждам преса, по-долна, по-нищожна, по-глупава и по-срамна от пресата във всички страни, които зная… Споменавам Банкрофт, съветват ме да мълча, защото той е «черна овца — демократ». Споменавам Блайънд и ме умоляват да бъда по-предпазлив, по същите причини.“
II: „Страхувам се, че най-тежкият удар, нанесен на свободата, ще бъде нанесен в тази страна, защото тя не успя да стане пример за света…“
Именно фактът, че Америка, „страната на свободните“, не е успяла да стане пример за света, кара Дикенс напълно да загуби своите реформистко-идеалистически надежди и му помага да види нещата в своята страна по по-друг начин.
Когато се завръща в Англия, Дикенс издава своя пътепис „Американски бележки“ (1842), в който казва редица хубави неща за Съединените щати и техния народ, но в който говори също (макар и с известно премълчаване и в много по-мека форма, отколкото в писмата си) за пороците и недъзите на живота там. Може някои от неговите впечатления да са малко повърхностни — в края на краищата той прекарал там само пет месеца, — но самият факт, че книгата се посреща с порой от хули в Америка, е доказателство, че в нея той е казал и редица неприятни истини. В пресата го наричат „груб, вулгарен, нахален, плитък, тесногръд, самомнителен лондонски простак, несериозен, детински, боклучав, нищожен“ и какво ли не. Трябва да минат цели двадесет и шест години, преди Дикенс да може да отиде повторно в САЩ.
В средната част на следващия си роман, „Мартин Чъзълуит“ (1843–45), Дикенс използва някои от американските си впечатления, пресъздадени сега от творческото му въображение и затова по-силни. Книгата е първият израз на настъпилата промяна у автора. За разлика от предишните си романи в „Мартин Чъзълуит“ Дикенс не се спира на отделна злина като на някакъв злокачествен израстък, чието отстраняване ще запази здравето на обществения организъм. Неговата тема, както сам заявява в увода към евтиното издание на романа, е егоизмът. Вярно, че егоизмът е разгледан предимно от морална гледна точка, но неговите широки връзки с парите му придават подчертано социално значение, особено в светлината на учението на Адам Смит за егоизма като движеща сила в обществото. Покрай него се разглеждат и редица други „ценности“ на викторианското общество. Това се вижда още в първата глава на романа, където Дикенс ни въвежда в лоното на едно семейство — една от светините на викторианското верую. Вместо тук да намерим обаче идеалното семейство (самият Дикенс има значителен дял за създаване представата за него), мазният лицемер Пексниф само ни говори с въздишка за блаженството на домашното огнище.
Тонът на романа от самото начало е сатиричен. В „Мартин Чъзълуит“ срещаме два от най-запомнящите се образа в творчеството на Дикенс: гореспоменатият Пексниф и мисис Гамп — мухлясала, словоохотлива, със странен словоред и чудновато неправилно произнесени думи, непрекъснато позоваваща се на въображаемата госпожа Харис, с бутилката, от която отпива, когато е „неразположена“. Пексниф и Гамп, които са толкова необикновени и толкова реални, предизвикват неудържим смях, както и непреодолимо презрение. Този вид образи, омекотени в предишните романи от добродушната насмешка на автора, тук са обект на остра сатира. „Пексниф“ влиза още през XIX век в езика като нарицателно име за мазен, безпринципен лицемер, който се преструва на благочестив и проповядва нравственост, а самият той върши точно обратното.