В своята „Английска социална история“, в главата за периода 1703 — 1832, видният специалист Г. М. Травелиън пише следното: „В миналото бедността беше лично нещастие. Сега тя става обществена беда, заплаха срещу хуманитарния дух, роден през осемнадесети век.“1 В същност този дух или, с други думи, идейните принципи, породени през XVIII век, са до голяма степен, макар и косвено, виновни за бедственото положение на трудещите се през XIX век.
След така наречената „безкръвна революция“ от 1688, когато се установява конституционна монархия, в Англия започва един сравнително дълъг период на мирно и възходящо развитие. Новата буржоазна класа си осигурява икономическа и религиозна свобода. Политическата машина е все още в ръцете на аристокрацията, която управлява чрез партиите на торите (поземлената аристокрация), чиято главна цел е запазването на високи цени за селскостопанските продукти, и на уигите, чиито интереси са свързани с тези на новите капиталисти. Главната цел и на двете партии е да запазят свободата на търговията. Отначало дребната буржоазия е изключена от управлението на страната, но известно време това положение не я тревожи, защото я интересува главно свободата на икономическата дейност, извоювана от едрата буржоазия.
Осемнадесети век е епоха на господството на рационализма. Според Джон Лок рационалното начало у човека неизбежно ще осигури прогреса и ще доведе до рай на земята, стига да му се даде възможност свободно да се развива. Основен принцип става свободата на индивида и ненамесата на държавата в личните работи на хората, като въпросът за задълженията на обществото към индивида и на индивида към обществото изобщо не се поставя. Този принцип, утвърдил се по време, когато буржоазната класа налага своето господство, остава и до днес нейно свещено правило.
Рационализмът, който безсъмнено изиграва важна роля за развитието на науката и на производителните сили, оказва и по друг начин трайно отрицателно влияние върху общественото развитие. Християнската религия в продължение на столетия е главната философска система, която обяснява света и човешките отношения. Нейните основни догми сега стават несъвместими с принципите на рационализма. И тъй като на никого все още не идва и наум да се усъмни в съществуването на бога връх взима деизмът — ролята на писаните легенди, на Новия и Стария завет, се принизява; светът, в неговото чудно богатство и многообразие, става най-убедителното доказателство за съществуването на господа бога. Оттук автоматично следва заключението, че всичко, което съществува, е божествено. Това включва и обществения ред — всеки опит да бъде променен той е посегателство срещу божественото.
Към това трябва да се прибавят и теориите на икономистите. Основани на рационализма на Просветителите, те стават основа за експлоатация и потисничество, много по-страшни от тези на короната и черквата, срещу които представителите на новата класа са се борили в продължение на дълги години. В 1776 година Адам Смит поставя началото на буржоазната политическа икономия със своя труд „Изследване върху природата и причините на богатството на народите“. В него той анализира съществуващите икономически закони и без да си дава сметка, че те са исторически обосновани, ги обявява за неизменна част от естествения божествен ред. Логичното заключение е, че всяка намеса от страна на държавата би била напразна, защото автоматически действуващите икономически закони неизбежно ще се наложат. Според него не ценните материали, а стоките и трудът образуват богатството на всеки народ и то не се увеличава, ако се осигури тяхното свободно обръщение. Условие за това е също запазването на съществуващото разделение на труда. Интересите на цялото общество и на отделния индивид съвпадат — всеки индивид, който се грижи за своите собствени интереси и благосъстояние, помага на цялото общество. По такъв начин егоизмът става част от божественото провидение. В „Начала на политическата икономия и облагането“ Дейвид Рикардо разглежда проблемите за характера и разпределението на националното богатство. Основа в неговото учение е теорията за поземлената рента. Според него притежанието на земя е преимущество от особен вид и увеличението на доходите на населението неизбежно ще води до увеличаване на рентата. По такъв начин покупателната способност на надницата няма да се променя и затова е излишно да се увеличава.