„Камбаните“ остро противопоставя бедните на класата на експлоататорите, чрез представителите на нейните главни идеи. Както либералната, така и консервативната преса бързо реагират на откритата позиция, на която Дикенс застава в повестта.
„Лъндън Магъзин“ и „Норт Бритиш Ривю“ обвиняват Дикенс, че му липсва християнски дух, а друго — още по-консервативно списание, че „… той отива до крайност, като поставя партия срещу партия и класа срещу класа; вместо да се обърне към всички за доброто на всички, той се е заел да отделя доброто от злото…“ Чартистката преса пламенно защищава писателя. В края на декември 1844 година „Нордърн Стар“ печата статия, в която четем следното: „… Вярно е, че всяка творба, написана от г. Дикенс досега, цели да издигне и подобри човечеството, да разшири това топло съчувствие, от което толкова много зависи човешкото щастие. Но изразявайки в «Камбаните» възгледи за човека и обществото, много по-обхватни от тези, които е изразявал досега, г. Дикенс излиза на обществената арена като борец на страната на народа!… Масите са жертва на страдания, които не заслужават, тяхната кауза е тържествена и тържествено, с ненадминато досега красноречие, с «мисли, които дъхат горящи думи», г. Дикенс пледира тази кауза против жестоките, лицемерни, неестествени, скверни доктрини и действия на управляващите класи в обществото.
Но онези, които отричат «Камбаните» като боклук, обвиняват г. Дикенс в греховете «преувеличение», «екстравагантност», «помпозност» и «лъжливост» и в намерението да «противопостави партия срещу партия и класа срещу класа». Оставяме на нашите читатели, много от които, уви, не са далеч от страдалческото състояние на Уил Фърн и Меги Век, да кажат дали като описва неправдите на тяхната класа, условията на живот на земеделските работници и горчивия труд на шивачката, г. Дикенс може да бъде обвинен в «преувеличение», «екстравагантност», «помпозност» и «лъжа», «Партия е противопоставена на партия» и «класа на класа»; те отдавна са противопоставени; затова са виновни богатите и управляващата класа.“
Коледните повести се радват на широка популярност. Това по всяка вероятност до голяма степен е възвърнало вярата на Дикенс в творческите му сили и във възможността му да поддържа контакт с читателската публика. Тази вяра е била разколебана от начина, по който е приет „Мартин Чъзълуит“. Самият Дикенс е на мнение, че това е най-хубавото негово произведение до този момент. Някои критици заявяват, че романът е „майсторски написан“, че „характерите са последователни“, но мнозинството смятат, че е „неприятна книга“, че й „липсва идеализъм“ и т.н. След четвъртата свезка неговият близък приятел Макреди отбелязва в дневника си: „Не се подобрява“, а два месеца по-късно пише, че романът „няма да направи на Дикенс добра услуга и това дълбоко ме натъжава“22. Читателската публика, която очаква от Дикенс сантиментални характери и случки като тези в „Антикварният магазин“, застрашително намалява. Докато началните свезки на „Никълъс Никълби“ имат тираж 50 000, „Антикварният магазин“ достига до 100 000, а „Барнаби Ръдж“ започва със 70 000, тиражът на „Мартин Чъзълуит“ е 20 000 и дори след като Дикенс закарва героя си в Америка, за да повиши интереса на читателите си, достига едва 23 000.
Следващия си роман, „Домби и син“ (1846–1848), Дикенс започва да публикува в месечни свезки едва три години и девет месеца по-късно. Като отстъпва пред читателите си, той въвежда малкия Пол, чиято смърт ги потриса така, както смъртта на Нел; въвежда Флорънс, която по своята добродетелност и топлосърдечност е достойна наследница на Нел, и цяла група от други добри хора. По същество обаче романът разглежда в реалистичен план проблемите, поставени вече в сферата на фантастичното в „Коледна песен“ и „Камбаните“ — икономическите и социални основи върху които е изградено буржоазното общество и произхождащите от тях класово деление, лична съдба на отделния индивид и отношения между хората. Намерението на автора проличава от пълното заглавие: „Сделки с фирмата «Домби и син»“. Според самия Дикенс главната тема на романа е гордостта; но гордостта у Домби, Идит, Каркър и други не е разгледана като нещо вложено в природата на всеки характер (както например добротата у Пикуик или злото у Ралф Никълби), нито като нещо абстрактно в таблицата на човешките ценности. Гордостта на Домби произлиза и е определена от неговото положение като глава на голямата търговска фирма „Домби и син“; гордостта на другите е до голяма степен определена от неговото отношение към тях или има ясна социална определеност. В центъра на романа е Домби, един от стълбовете на обществото. Въпросите, които Дикенс иска да изследва с помощта на художествените средства, са: що за човек е Домби, какви са неговите чувства и мисли, до каква степен той и хората от неговата среда — банкери и индустриалци — са отговорни за мъките на бедните, за съществуващото положение в страната?