Докато почти всички предшествуващи го произведения (с изключение на американската част на „Мартин Чъзълуит“) са потопени в атмосферата на Стара Англия, с нейните дилижанси и гостоприемници, „Домби и син“ принадлежи към ерата на железниците, на масовото евтино строителство в крайните квартали, на компаниите, акциите и т.н. В книгата се дава живо описание на Лондон по време на строителството на жп линията Лондон — Бирмингам. И този свят на машини, движение и човешка изолираност става символ на вътрешното състояние на Домби, когато, след смъртта на Пол, пътува с влак за Лемингтън.
Ние никога не виждаме Домби на работа, но го виждаме ясно в неговия социален контекст. Той е въздържано високомерен към подчинените си, няма приятели, но има връзки с влиятелни хора на бизнеса — директори на компанията Ийст Индия Къмпани, банкери, едри търговци. Типичен буржоа, Домби гледа на отношенията между хората като на покупко-продажни сделки, както личи от сцената с Поли Тудъл, която наема като дойка за Пол; той се държи презрително с хората от низините. Накрая истинската същност на героя е разкрита най-добре в неговите семейни отношения. За него първата му жена има значение дотолкова, доколкото му е родила син, така че името на фирмата да има покритие. Втората си жена той „купува“ и очаква от нея подчинение и преданост. В желанието си да подготви крехкия Пол за свой наследник, той го подлага на такъв режим на възпитание и обучение, че косвено става причина за неговата смърт. За Домби дъщеря му Флорънс не означава нищо, защото не представлява нищо за фирмата. Той я използува най-безсърдечно в конфликта с жена си.
У Домби има нещо трагично. Самият той не е лош по природа, а е жертва на фирмата — тя го опустошава като човек. Ето защо неговата промяна след банкрута не е неубедителна. С редица случки в романа авторът грижливо ни подготвя за нея.
За първи път в творчеството на Дикенс намираме сложни и психологически обосновани характери, като Домби, Идит и Картър. За разлика от предишните романи „Домби и син“ има стегната и смислена структура. В центъра е поставен Домби. Целта на всички характери около него и на всичко, което се случва с него и с тях, е да хвърли светлина върху Домби, носителя на главната тема. Едно от ефектно използуваните средства е контрастът — между леденостудения дом на Домби и дома на Тудъл, където лицата на всички греят като зрели ябълки; между отношението на Домби към Флорънс и на капитан Кътъл към нея и т.н. Редица повтарящи се като лайтмотив образи задълбочават смисъла на романа и му придават единство.
Белински пише следното във връзка с „Домби и син“: Дикенс „е написал много прекрасни неща, но в сравнение с неговия последен роман те са бледи, слаби, нищожни. Сега за мен Дикенс е съвършено нов писател, когото преди не съм познавал“23.
В „Дейвид Копърфийлд“ (1849–50) — любимото произведение на Дикенс — авторът достига нови височини. Това до голяма степен се дължи на факта, че в него той вмъква голяма част от материала, написан за запланувана автобиография. Повествованието се води в първо лице, което придава на разказа убедителност. Много от нещата, които се случват на Дейвид, са измислени, но придружаващите ги чувства са истински. Поради това романът звучи непосредствено и искрено, а частите, в които Дикенс, скрит зад Дейвид, разказва за най-мъчителните преживявания в детството си, са особено силни и трогателни, защото са верни.
На повърхността „Дейвид Копърфийлд“ прилича на така наречения „Bildungs Roman“, който проследява израстването и оформянето на даден човек. Той прилича и на „Никълъс Никълби“, където се разказва как млад човек преодолява всички трудности и преуспява в живота. В крайна сметка това е и един от идеалите на дребната буржоазия, някои от които са в центъра на ранното творчество на Дикенс. Под повърхността обаче откриваме редица въпроси, които имат подчертано социално значение. Дикенс продължава да разглежда някои страни на съвременното капиталистическо общество: трудностите, които Дейвид среща в усилията си да получи образование и да напредне в живота; жалките опити на Юрая Хийп да се издигне над своето положение; безпомощността на човек като Микобър, който има жив ум, но е безнадеждно непрактичен; съществуващите социални предубеждения, арогантност и снобизъм.
23
Цитирано от Г. В. Анинкин и Н. П. Михальская, „История английской литературы“, 1975, стр. 279.