И в други романи на Дикенс деца играят главна роля, но в „Дейвид Копърфийлд“ за първи път намираме опит да се проникне в съзнанието на едно дете и да се проследи как то постепенно започва да разбира хората и света, как се превръща от юноша в мъж.
Дикенс, които е човек с невъобразима словесна находчивост, е смекчил тоновете на своя стил, ограничил е реторичното в романа. Обрисовката на характерите е по-сдържана. Автобиографичният характер на произведението е наложил Дикенс да се отдръпне колкото се може по-назад. Онези, които твърдят, че Дикенс е спонтанен творец, трябва да обърнат внимание на този вид неща. В романите след „Дейвид Копърфийлд“, където се разглеждат все по-големи и по-сложни проблеми, произтичащи от характера на буржоазното общество, ясно личи как Дикенс съзнателно използува средствата на своето изкуство за целите, които си поставя.
В основата на романа „Студеният дом“ (1852–53) е тъй нареченият канцеларски съд (Court of Chancery) и делото Джарндис срещу Джарндис, което се води от години, отчуждава роднини и близки — един разорява, други докарва до самоубийство. Главната нишка на действието проследява живота на Естер Съмърсън. Паралелно с нея се движат сюжетните линии на любовната история на Ейда и Ричард и на сър Лестър и лейди Дедлок, нейния таен грях и обстоятелствата, които водят до гибелта й. Тези основни сюжетни линии се разклоняват към голям брой хора и случки. По броя на персонажа романът отстъпва само на „Пикуик“. Сред героите няма нито един комичен характер от вида на Сам Уелър, Дик Суивълър или Микобър, и нито един злодей от вида на Скуиърс, Ралф Никълби или Пексниф. Но, както отбелязва Т. А. Джаксън, за компенсация намираме „изумително многостранен сбор от представители на закона“24. Те, взети заедно, са представители на главния злодей в романа — закона, зад който стои правителството и цялата обществена система. Мъглата, затиснала целия Лондон в началото на романа, е символ, или по-скоро алегория — защото е действителна — на всепроникващата сила на закона. „Студеният дом“ не е отчаян повик към хирургически действия, за да се запази здравето на обществения организъм, напротив: фактически невъзможното унищожение на съда чрез самозапалване показва убеждението на автора, че цялата система е гнила и че тази вродена в нея гнилост ще доведе до унищожението й.
Диапазонът на романа е широк — той обхваща хора от аристокрацията до низините. Но те всички имат нещо общо със закона: като мъглата законът прониква навсякъде и по този начин свързва всички. Макар и сложна, структурата на романа е стегната. Основните сюжетни линии в него представляват серия от няколко контраста; бедните и експлоатираните са противопоставени на богатите и експлоататорите; силите на спасението — на силите на разрушението: животът и обичта — на парите и алчността; истината и справедливостта — на закона и чрез него на цялата система.
Почти всички главни герои стават жертва на системата. Лейди Дедлок се обрича на страдания и гибел, като се отказва от любовта, за да се сдобие с обществено положение и финансова сигурност. Подобен е случаят с Ричард Карстън: той е млад човек с качества, но става жертва на алчността на едно общество, посветено на материалните придобивки. Това го изкривява до такава степен, че той престава да различава приятели от неприятели.
Макар и по различен начин, друга типична жертва на обществото е Джоу. Той няма работа, няма какво да яде, няма къде да живее. Неговото съществование е по-мизерно и от това на африканските диваци, които госпожа Джелиби иска да спаси. За Дикенс е безсмислена и християнската помощ на хора като госпожа Пардигал.
Други типични представители на обществото са семейство Смолуийд (буквално „дребни бурени“). Името им показва физическия им и морален ръст. Себични, грабливи и алчни капиталисти, те представляват най-гнилата част на обществото. Логиката на романа внушава, че цялата система трябва да бъде унищожена, защото тъкмо тя създава условия да виреят такъв вид хора.
Ако се анализират ролите и на други характери, като Скимпоул, сър Лестър, Естер Съмърсън и други, ще открием, че по един или друг начин те всички представляват обвинение срещу основните принципи на обществото. Въпреки щастливия край, романът оставя впечатление за мрачна обреченост.