Редица критици гледат на „Тежки времена“ като на един от слабите романи на Дикенс главно защото в него липсват типичните за писателя сила на внушението, оригиналност на виждането и жизненост. Романът обаче има качества, които показват многостранността на Дикенсовия талант. „Тежки времена“ е най-добрият роман на Дикенс от гледна точка на постройка и единство; Луиза е по-сложна като характер и претърпява много по-голямо развитие от който и да било друг главен герой в творчеството на автора. И точно заради това някои критици, като напр. Ф. Р. Лийвис, го ценят най-високо.
Следващият роман на Дикенс „Малката Дорит“ (1855–57) е, според Дж. Б. Шоу, „по-революционна книга, отколкото «Капиталът». Из цяла Европа мъже и жени лежат по затворите за брошури и речи, които в сравнение с «Малката Дорит» са като червения пипер в сравнение с динамита.“ Според него това е произведението, което го е накарало да стане социалист. Добре известно е, че Дж. Б. Шоу е станал социалист под влиянието на „Капиталът“ на Маркс; целта на неговото явно преувеличение в случая е да подчертае чрез неприемливостта на сравнението силата на идейното внушение на романа.
Дикенс започва „Малката Дорит“ по време, когато, според собствените му думи, „общественото положение“ предизвиква в него „отчаяние“. В писмо, писано през март 1855 година, четем следното: „Нищо понастоящем не дразни и не тревожи толкова, колкото отчуждението на хората от обществените въпроси. Не ми е трудно да го разбера. Толкова бе малко тяхното участие в играта през всичките тези години на парламентарни реформи, че те, навъсени, сложиха картите си на масата и започнаха само да гледат. Играчите на масата не виждат по-далеч от нея. Те разбират, че загубата и печалбата и всички интереси, свързани с играта, са в техните ръце и че играчите няма да се вразумят, докато и масата, и светлините, и парите не бъдат изхвърлени.“
В основата на романа е историята на семейство Дорит и по-специално на главната героиня Ейми Дорит, Малката Дорит от заглавието. Самото деление на романа на две части — „Бедност“ и „Богатство“ съответствува на двата етапа в живота на семейството. Сюжетната линия е сравнително проста: когато романът започва, Едуард Дорит е в затвора „Маршълсий“, затворен за дългове към Съркъмлокюшън Офис (бюрократично заведение; наименованието е измислено от Дикенс и е свързано с думата, означаваща „уклончивост“, „увъртане“, „разтакане“). Дорит е трябвало да плати глоба за неустойка, но не успял, защото не могъл да получи сума от някой, който му бил задължен и който от своя страна не могъл да събере дълг от трето лице, което имало да взема пари от четвърто и т.н. Мек и хрисим човек, той не разбира как е попаднал в затвора. Тъй като нямат средства, жена му и двете му деца отиват да живеят при него. Там се ражда и третото му дете Ейми, героинята на романа. След време Дорит най-неочаквано наследява голямо имение, излиза от затвора, където е прекарал над двадесет и пет години, и тръгва да пътува из Франция, Италия и Швейцария, за да е по-далеч от мястото на своето унижение. По-голямата му дъщеря, Фани, се омъжва за доведения син на банкера Мърдъл. След смъртта на Дорит се установява, че той е вложил парите си в банката на спекуланта и мошеника Мърдъл, който фалира и се самоубива. Кленъм, който фигурира още в началото на историята (син е на жената, при която Ейми работи, и проявява интерес към семейство Дорит), е също измамен и попада в затвора. Малката Дорит го посещава и се грижи за него, когато той се разболява. Приятели идват на помощ на Кленъм. Той излиза от затвора и се оженва за Малката Дорит. Главната сюжетна линия е като зъбчато колело, което движи редица по-малки колела, свързани с него. И така се получава една сложна система, която в своята цялост е носител на главната тема.
По същество романът не е за семейството на Дорит. Негов главен обсег са преди всичко правителството с неговата некомпетентност, безразличие, афери и корупция; обществото с неговите финансови гешефти, кариеризъм, снобизъм и фалшиво благоприличие; целият живот в страната — живот без цели и идеали, несвързан, празен и изкривен. Картината, представена в романа, е наситена с „образи за болести… отрицание, затвор, тъмнина и смърт“27.
Както отбелязват много критици, затворът е основният образ в „Малката Дорит“. Книгата започва в затвора; във втората глава се разисква влиянието на затвора върху психиката на хората; началото на третата глава започва с описание, в което Лондон е представен като затвор (по-късно Лондон отново е видян от „Маршълсий“ като затвор, така затворът сякаш се оказва затворен в по-големия затвор на града); веднага след това попадаме в мрачната къща на госпожа Кленъм, която тя не е напускала от дванадесет години; после минаваме в „Маршълсий“; обществото, сред което семейство Дорит се движи във Венеция, напомня на Ейми за „по-издигнат“ затвор. Образът на затвора фигурира до края на романа. Както отбелязва Р. Д. Макмастър, „древният образ на лабиринтите като демоничен затвор намира нова форма в заплетеността на Съркъмлокюшън Офис, който поглъща своите жертви или ги кара да затъват в калта“28. Ужасяващата мрачна, строга и отричаща живота религия на госпожа Кленъм е друг вид затвор. Като вариант на образа на затвора са различните случаи на самозалъгване, фалш, преструвка и умствена деформация; позата на джентълмен, която Артър Дорит поддържа в затвора, жалката му преструвка, че не знае откъде идват парите, с които дъщерите му го издържат, и в качеството си на Баща на Маршълсий не по-малко жалката му просия на подаяния под формата на „комплименти“ от другите затворници; Касби, чийто външен патриаршески вид прикрива безмилостна грабливост; смешната Флора, която смята, че е същата, каквато е била преди осемнадесет години; мис Уейд, чието съзнание е изкривено, защото смята, че всички се държат към нея снизходително и т.н. Всички тези образи са най-тясно свързани с трите основни сили, които властвуват в света на романа — парите, държавната машина и изкривяващата човешкото съзнание религия. Сред тях образът на смъртта е особено важен, защото, от една страна, внушава гибелния ефект на тези сили върху живота на хората, а от друга — собствената им гибел. Вярно е, че госпожа Кленъм се парализира напълно и нейната къща се срива; вярно е също, че символът на богатството — Мърдъл — се самоубива; но остават хората, които присъствуват на неговите банкети, които многозначително са представени като абстракции — „Епископ, Адвокатура, Съкровищница, Съд, Медицина“; остава също бездушното чудовище Съркъмлокюшън Офис със своите барнакъловци и стилстокинговци, на които служат такива хора като полуумния Едмънд Спарклър. Картината си остава отчайващо мрачна.