Единственият светъл лъч в романа е Ейми. Тя е добра, скромна и самопожертвувателна. В нея има нещо от чистотата и невинността на детето (оттук и „Малката Дорит“). Едновременно с това тя притежава достатъчно морална сила, за да се противопостави на изкушенията на богатството и модния живот. Но този лъч не е достатъчен, за да разсее мъчителното впечатление, което романът създава.
„Малката Дорит“ е по същество идейно-политически роман. Според някои критици, съзнателно или не, с него Дикенс е написал най-революционното си произведение. Той обаче явно не желае да приеме революцията като средство, което ще промени положението на нещата. А светлината, която малката Дорит носи в себе си, не може да разбие мрака — оттук и преобладаващото чувство на унила безизходица. И все пак мисълта за революцията занимава Дикенс, защото в следващото произведение той отново, след „Барнаби Ръдж“, се връща към историческия жанр. Темата сега е успешната Френска революция.
„Повест за два града“ (1859) е написана под влиянието на Карлайл. Анализът на Карлайл на съвременното общество явно е помогнал на Дикенс да изясни собственото си виждане, засилил е у него чувството на негодувание към неправдите на съществуващия ред. Но Дикенс не приема теориите на Карлайл за силния човек, нито неговата идеализация на Средновековието. Подобно на Карлайл в неговата книга „Френската революция“ Дикенс не се старае да предаде точно историческите факти; и той използва революцията за пропагандни цели — романът представлява явно предупреждение към управляващите класи в Англия. Той сякаш казва: търпението на народа има граници, един гнил режим във Франция бе пометен от набралия се гняв на масите, същото ще постигне и вас, ако не се промените.
Т. Х. Джаксън сравнява в специален раздел, озаглавен „От Джон Дикенс до Мадам де Фарж“ двата исторически романа на Дикенс — „Барнаби Ръдж“ и „Повест за два града“. Неговото заключение е, че докато експлоатацията на тълпата в първия роман води своето начало от криминалните действия на хора, проникнати от религиозен фанатизъм, лудост или алчност, във втория роман революцията на масите е представена в своята „историческа вярност, като справедливо и необходимо въстание на хора, чиито бедствия и лишения са станали толкова големи, че те повече не могат да ги понасят“29. Неумолимата и неуморима бдителност на Ернест и Тереза де Фарж, които представляват терора в революцията, имат и свое собствено оправдание: Ернест е изпитал страданието на бедните и е бил свидетел на неправдата, извършена над доктор Манет, а сестрата и братът на Тереза са жертва на злите аристократи Евремонд.