Личните истории в романа, като се започне от доктор Манет и се стигне до бягството на дъщеря му и нейния съпруг Чарлс Дарни, са тясно свързани с революцията. Саможертвата на Сидни Картън е представена убедително като акт на пречистване и изкупление за един пропилян живот.
Според думите на самия Дикенс една от целите му е била да създаде нещо ново, да напише роман за случки и събития, в които хората ще се изявяват чрез действието, а не чрез диалога. За тази цел той умишлено намалява броя на героите. В резултат се получава едно стегнато и динамично произведение. Дикенс, който е ненадминат майстор в свързването и на най-забърканите сюжети, е прибягнал тук до много съвпадения, някои от които обаче не са съвсем убедителни. В зависимост от вкуса си читатели и критици гледат на „Повест за два града“ или като на най-добрия, или като на най-слабия роман на Дикенс. Такова деление на мненията не съществува по отношение на следващия му роман — „Големите надежди“, който с основание се смята за едно от най-големите и съвършени произведения на автора.
Също като „Дейвид Копърфийлд“ „Големите надежди“ (1860–1861) е написан в първо лице; но историята на Пип няма нищо общо с живота на Дикенс. И тук се проследяват детството, юношеството и зрялата възраст на главния герой, но онова, което изпълва тази рамка, е съвършено различно. „Големите надежди“ не е просто още една илюстрация на идеала за младия човек, който преодолява различни трудности, получава образование и успява в живота. Тази формула е по същество романтична и оптимистична, а романът е подчертано антиромантичен и песимистичен.
Докато в „Дейвид Копърфийлд“ главното е проследяването на развитието на героя, в „Големите надежди“ не по-малко важна е и интригата. Още в ефектната, силно драматична първа глава малкият Пип среща избягал каторжник. Детето така се уплашва, че се съгласява да му донесе храна и пила, за да пререже веригите си. Оттук започва поредица от случки, приключения и мъчителни преживявания, предадени с изразителната сила и пестеливост, характерни още за първата глава.
Пип (умалително от Филип) е сирак. Той живее в дома на сестра си, свадлива и опака жена. Нейният съпруг, ковачът Джо Гарджъри, е простодушен и топлосърдечен човек. При него Пип започва да учи ковашкия занаят.
Недалеч е Сатис хаус, разпадащият се и мрачен дом на богатата наследница мис Хавишам, изоставена преди години от жениха си в деня на сватбата им. Останала облечена в булчинската си рокля, тя се е затворила в къщата, почти загубила разсъдъка си от мъка. Масата, сложена за сватбеното тържество, стои непокътната, покрита с прах и паяжини; всички часовници са спрени и всички прозорци — затъмнени. Мис Хавишам е осиновила красивата Естела с единствената цел да я възпита като коравосърдечно същество, което да отмъсти за нейното нещастие, като разбива сърцето на всеки мъж, който се влюби в нея. В изпълнение на злите си намерения тя ангажира Пип да ходи от време на време в дома й „да играе“ и да я разхожда в инвалидната й количка из двете стаи, които обитава. Естела безмилостно се подиграва с него и го кара да се срамува от скромния си произход. Поразен от красотата на момичето, Пип се влюбва безумно. След известно време посещенията са прекратени. Мис Хавишам изпраща Естела във Франция да учи и Пип повече не е необходим. След три години чиракуване в ковачницата на Джо той научава, че неизвестен благодетел е осигурил средства за неговото образование. Оттук води началото си другата „голяма надежда“ на героя.
Съвсем естествено е за младия Пип да сметне, че парите, които ще направят от него образован джентълмен, идват от мис Хавишам, която иска да го подготви за съпруг на Естела. Преди всичко той е влюбен в момичето и му се иска това да бъде така; на второ място, мис Хавишам явно е насърчавала чувствата му към Естела; и накрая — парите за образованието му идват чрез Джагърс, адвокатът на мис Хавишам.
И така, двете големи надежди на Пип са да се издигне в обществото и да притежава момичето, което обича.
Романът проследява как, под въздействието на обстоятелствата и погрешните му предположения, доброто и порядъчно момче постепенно се развива като непоносим сноб, срамува се от хората, сред които е израснал и към които принадлежи. Пип живее в ужас, че някой може да открие неговия произход. Неблагодарен е към тези, които го обичат и които винаги са били добри към него. Става тесногръд, екстравагантен, лекомислен, надут, води празен, лентяйски живот. Съзнанието му обаче никога не се изкривява напълно. Дълбоко в себе си Пип изпитва чувство на вина; ясно му е, че хората около него съвсем не превъзхождат онези, над които иска да се издигне; добре разбира простотията на надменния Бентли Дръмъл, по повод на когото отбелязва: „Така през целия си живот обикновено проявяваме най-слабите и низки страни на характера си заради хора, които най-много презираме.“ И ако Пип затваря очите си пред всичко това, то е, защото се е поддал на натиска на условностите и ценностите на обществото. Още едно доказателство за това, че Пип не е пропаднал напълно, е откровеният тон и лекият елемент на самоирония, с които говори за себе си.