В своето творчество Дикенс никога не е навлизал толкова дълбоко в съзнанието на своите герои, както в „Големите надежди“. Още в самото начало той по блестящ начин разкрива психиката на едно дете (състоянието на Пип след кражбата на храна и пила за каторжника, впечатлението, което му прави Сатис хаус, домът на богатата мис Хавишам, страхът от сестра му и т.н.). Дикенс подробно проследява развитието на Пип: издигането му в обществото, което води до пропадането му като човек, и последвалия процес на самоопознаване и самооценка.
Когато Пип узнава, че негов благодетел е не мис Хавишам, а простият и груб бивш каторжник Магуич, „големите надежди“ рухват. Той е ужасен и отвратен от човека, който, от благодарност за помощта, оказана му преди години, е направил толкова много за него и който се е изложил на такива големи опасности, за да види създадения от него джентълмен. Постепенно обаче отношението на Пип към злощастния Магуич се променя. Излагайки се на риск, той с готовност се заема да спаси своя благодетел. След като ги хващат, Пип признава, че Магуич го превъзхожда: „Защото отвращението ми към него се бе напълно изпарило и в подгоненото, ранено, оковано във вериги същество, стиснало ръката ми, аз виждах само човек, който бе поискал да ми бъде благодетел и дълги години с необичайно постоянство бе проявявал към мене обич, признателност и щедрост. В негово лице виждах човек, постъпил към мене много по-добре, отколкото аз бях постъпил към Джо.“
Единственото, което остава на Пип след смъртта на Магуич, е да възвърне наистина ценното в себе си, като поправи грешката си към Джо и преданата Биди. Първоначалното намерение на Дикенс е било накрая Пип да загуби и Естела, за да разбере, че любовта му към нея е била неразумна и безнадеждна, и да го остави, примирен със съдбата си, близо до Джо, добрият и сърдечен приятел от неговото детство. В такъв случай „Големите надежди“ щеше да е единственият роман на Дикенс без щастлив край. Под натиска на Булуър-Литън обаче и за да угоди на читателската си публика, той пише друг край, напълно противоречащ на логиката на романа.
Главната цел на „Големите надежди“ е да покаже гибелното влияние на парите, които — пряко или косвено — присъствуват навсякъде в романа. Тяхното въздействие е най-добре илюстрирано чрез промените, които стават с Пип, а в по-широк план — чрез картините от живота на висшето общество, чиято база са парите, чиито представители водят празно и безсмислено съществование, чиито ценности са фалшиви и чиито надежди се свеждат единствено до сдобиване с още по-големи богатства. Дикенс пише романа по време, когато викторианска Англия стига до период на относително спокойствие, на благоденствие, на самочувствие и на още по-големи надежди за бъдещето. Затова и историята на Пип има дори по-широко значение — тя е косвена критика на цялото общество. Е. Джонсън отбелязва, че символ на богатите е „мечтата на Пип да стане джентълмен, живеещ в декоративна импозантност, с пари, които не е спечелил със собствени усилия, издържан напълно от труда на други. Това е била и мечтата на обществото от деветнадесетия век, готово да изгради надеждите си за охолство и блясък върху труда на работническата класа“30. Целта на Дикенс е сякаш да покаже на съвременниците си, че надеждите им са обречени на провал.
Заслужава да се отбележи и интересното наблюдение на Т. А. Джаксън във връзка с портрета на адвоката Джагърс и чиновника му Уемик: „И двамата са извънредно добре обрисувани, при това са съвсем различни един от друг. Но те имат едно общо нещо — когато са на работа в Лондонския криминален съд, те са напълно различни от онова, което представляват в личния си живот… На работа те са студени, пресметливи и безмилостни; в частния си живот всеки от тях е способен на дълбока привързаност, съчувствие и състрадание. Невъзможно е да не забележим в тези два характера — особено като вземем пред вид усърдието, с което са обрисувани — задълбочаващото се у Дикенс убеждение, че в буржоазния свят успех в работата може да се постигне само за сметка на всичко благородно, великодушно, възвишено, отзивчиво и човечно. И сякаш в желанието си да застави читателя да види това Дикенс приписва на Джагърс една специална характерна черта: след като е имал някое по-нечисто дело, той неизменно измива грижливо ръцете си — с ароматичен сапун.“31 Изводът е ясен — буржоазният свят раздвоява хората, прави ги лицемерни и ги унизява, заставя ги да вършат неща, противни на тяхната природа.